Роалд Дал: Галопиращия Фоксли

Вече трийсет и шест години пет пъти седмично пътувам до града с влака в осем и дванайсет. Никога не е препълнен и ме оставя точно на гара Кенън Стрийт, която е само на единайсет и половина минути път пеша до кантората ми на Остир Храйърс. Редовното пътуване винаги ми е харесвало; всеки етап от това малко пътешествие ми доставя удоволствие. В него има някаква сигурност, която действа приятно и успокояващо на човека с навици и освен това изпълнява функцията на нещо, като хелинг, по който внимателно, но твърдо ме изстрелват във водите на трудовото ежедневие.

Нашата гара е малка и за влака в осем и дванайсет се събираме не повече от деветнайсет-двайсет души. Съставът на групата ни рядко се променя и ако случайно на перона се появи ново лице, то предизвиква в душите ни бурна вълна от протест, както новата птичка в клетката на канарчетата.

Но обикновено, когато пристигна сутрин задължителните четири минути по-рано, те всички са там — тези добри, солидни, непоколебими мъже, застанали на традиционните места, с техните традиционни чадъри, шапки, вратовръзки и лица, с вестниците под мишница, точно толкова непроменени и непроменими през годините, колкото и мебелите във всекидневната им. Това ми харесва.

Харесва ми и моето ъглово място до прозореца, където под шума на движещия се влак чета вестник „Таймс“. Тази част от пътуването трае трийсет и две минути и ми се струва, че действа успокояващо както на мозъка, така и на капризното ми старо тяло — като хубав дълъг масаж. Повярвайте ми, нищо не запазва спокойствието на духа така, както рутината и системността. Досега съм правил това мое сутрешно пътешествие общо около десет хиляди пъти и с всеки изминал ден то ми доставя все по-голямо удоволствие. Също така (забележката може да е неуместна, но затова пък е интересна) съм се превърнал в нещо като часовник. Мога веднага да ви кажа дали се движим с две, три или четири минути закъснение и изобщо не е необходимо да поглеждам, за да позная на коя гара сме спрели.

Пътят от Кенън Стрийт до кантората ми нито е твърде дълъг, нито твърде къс — здравословна малка разходка из улици, гъмжащи от подобни редовни пътници, движещи се към работните си места по също така редовно разписание като мен. Изпитвам чувство на сигурност, когато вървя сред тези надеждни, изпълнени с достойнство хора, които си пазят службите, а не се развяват по света. Техният живот, както и моят собствен, е чудесно регулиран от минутната стрелка като точен часовник и много често пътищата ни се пресичат по едно и също време, на едни и същи места на улицата.

Така например, Щом завия зад ъгъла и навляза в Сейнт Суидънс Лейн, неизменно срещам благовъзпитаната жена на средна възраст със сребърно пенсне и черно дипломатическо куфарче в ръка — първокласен счетоводител, бих казал, или може би директор в текстилната промишленост. Когато на светофарите пресичам Треднидъл Стрийт, девет пъти от десет се разминавам с един господин, който всеки ден е с различно цвете в бутониерата си. Носи черни панталони и сиви гети и очевидно е човек точен и добросъвестен — вероятно банкер или може би адвокат като мен; и няколко пъти през последните двайсет и пет години, докато сме се разминавали бързешком, очите ни са се срещали и сме разменяли мимолетни погледи, изпълнени с одобрение и уважение.

Поне половината от лицата, които срещам по тази кратка отсечка, вече са ми познати. И това са хубави лица, моят тип лица — сериозни, усърдни, делови, без следа от онази непреклонност в блесналите погледи, характерна за така наречените „умници“, които искат да преобърнат света наопаки със своите лейбъристки правителства, демократизиране на медицината и какво ли не още.

Така че, както сами можете да се убедите, аз съм в пълния смисъл на думата един доволен пътник. Или може би ще бъде по-точно, ако кажа, че бях доволен пътник. По времето, когато написах кратко автобиографично есе, което току-що прочетохте — с намерение да го разпространя сред слушателите в моята кантора, за да им послужи като съвет и пример — аз казвах абсолютната истина за своите чувства. Но това беше преди цяла една седмица, а междувременно се случи нещо доста необикновено. Между другото то започна миналия вторник, същата тази сутрин, когато бях понесъл към града първоначалния вариант на своето есе в джоба си; и според мен времето бе толкова показателно и съвпадението толкова голямо, че не ми остава нищо друго, освен твърдо да вярвам в божията намеса. Господ е прочел малкото ми есе и си е казал: „Този Пъркинс е станал твърде самодоволен. Крайно време е да му дам урок.“ Искрено вярвам, че точно така е станало.