Роалд Дал: Галопиращия Фоксли

Та какво ви казах, беше миналият вторник, вторникът след Великден, и аз крачех в златиста жълта пролетна утрин по перона на нашата провинциална гаричка с „Таймс“ под мишница и копие от „Доволният пътник“ в джоба, когато изведнъж усетих, че нещо не е в ред. Направо усетих тази странна вълна на протест, обхванала редиците на редовните ми спътници. Спрях и се огледах наоколо.

Непознатият стоеше точно в средата на перона с леко разкрачени крака и скръстени ръце и имаше непоклатимия вид на човек, притежаващ всичко наоколо. Беше едър, набит мъжага и дори откъм гърба категорично успяваше да остави у наблюдателя впечатление за надменност и благополучие. Съвсем определено не беше от нашия тип. Вместо чадър носеше бастун, обувките му бяха кафяви, а не черни, сивата му шапка беше килната под нелеп ъгъл и откъдето и да го погледнете, ще останете с впечатление за прекомерно много блясък и излъсканост. Повече подробности не благоволих да отбележа. Минах точно пред него с вирната глава, като искрено се надявах, че с още няколко градуса съм смразил атмосферата, която вече бе доста охладняла.

Влакът пристигна. А сега, опитайте се, ако можете да си представите ужаса, който изпитах, когато новият буквално ме последва в моето собствено купе! Никой не си бе позволявал това цели петнайсет години. Колегите ми винаги са уважавали старшинството ми. Едно от моите специални удоволствия е да се разполагам в купето сам, поне за една, понякога две, дори три спирки. А сега, моля ви се, този човек, този непознат, се беше настанил на седалката отсреща, секнеше си носа, шумолеше с „Дейли Мейл“ и палеше отвратителната си лула!

Наведох малко своя „Таймс“ и крадешком погледнах лицето му. Предполагам, че беше горе-долу на моята възраст, шейсет и две, и три годишен, но притежаваше едно от онези неприятно красиви, загорели кадифени лица, които в наше време можете да видите по рекламите за мъжки ризи — ловецът на лъвове, състезателят по поло, покорителят на Еверест, пътешественикът из тропиците и участващият в регати яхтсмен, всички събрани накуп, тъмни вежди, стоманени очи, здрави бели зъби, захапали мундщука на лула. Лично аз изпитвам недоверие към всички красиви мъже.

Повърхностните удоволствия в този живот им се удават прекалено лесно и те крачат по света, сякаш със собствени усилия са постигнали хубавия си външен вид. Нямам нищо против женската красота. Това е друга работа. Но за мъж, съжалявам, но ми се струва направо противно. Както и да е, този се беше разположил точно срещу мен в купето и аз го разглеждах крадешком над страниците на своя „Таймс“. В този миг той неочаквано вдигна поглед и очите ни се срещнаха.

— Пречи ли ви лулата ми? — попита, като я повдигна в ръка. Само това каза. Но гласът му имаше внезапно и изключително въздействие върху мен. Дори, струва ми се, че подскочих. После някак си замръзнах и останах втренчен в него поне минута, преди да се опомня и да успея да скалъпя отговора си.

— Това е вагон за пушачи — отговорих, — така че можете да постъпвате както ви е угодно.

— Просто реших, че е редно да ви попитам.

Ето го отново този странно отривист, познат глас, който изяждаше част от думите и ги изплюваше твърди и ситни, като малко скорострелно оръдие, бълващо семки от малини. Къде го бях чувал преди? И защо сякаш всяка дума събуждаше някакъв малък, но уязвим нерв далеч в паметта ми? Боже господи, помислих си, я се стегни. Какви са тези глупости?

Непознатият отново се зачете във вестника си. Аз се престорих, че правя същото. Но в душата ми вече цареше истински смут и изобщо не бях в състояние да се съсредоточа. Вместо това непрекъснато му хвърлях скришни погледи над страницата с уводната статия. Лицето му наистина бе непоносимо — вулгарно, чак похотливо красиво, с някакъв сластен блясък на кожата. Дали наистина го бях срещал някога през живота си? Започнах да си мисля, че е така, защото сега, когато го гледах изпитвах някакъв особен смут, който не мога съвсем ясно да опиша. Във всеки случай беше свързан със спомен за болка и насилие, може би дори страх.

Не разменихме нито дума повече по време на пътуването, но можете да си представите как добре подреденото ми ежедневие изцяло се разстрои. Денят ми бе провален; и не един служител в кантората почувства остротата на езика ми, особено следобед, когато към всичко останало се прибави и ефектът от храносмилането.

На следващата сутрин той отново стоеше в средата на перона с бастуна, лулата, коприненото шалче и отвратително красивото си лице. Минах покрай него и се приближих до мистър Гръмит, борсов посредник, с когото пътувахме заедно вече повече от двайсет и осем години. Не бих казал, че до този момент бях разговарял с него в истинския смисъл на думата — ние на нашата гара сме доста сдържана компания — но подобна криза обикновено разчупва ледовете.