Роалд Дал: Галопиращия Фоксли

— Гръмит — прошепнах. — Кой е този тип?

— Представа си нямам — отвърна той.

— Доста е неприятен.

— Много.

— Надявам се да не пътува редовно с нас.

— Боже опази — каза Гръмит. После влакът дойде.

Този път, за мое голямо облекчение, онзи влезе в друго купе.

Но на следващата сутрин отново беше при мен.

— Ех! — каза той, докато се отпускаше на седалката точно срещу мен. — Страхотен ден.

А аз отново усетих онова бавно, тревожно раздвижване на паметта, този път по-силно от миналия път, по-близо до повърхността, но все още не дотолкова, че да го уловя.

После дойде петък — последният ден от седмицата. Спомням си, че докато пътувах към гарата, валеше, но това бе топъл, искрящ априлски дъжд, който обикновено продължава само пет-шест минути. Когато излязох на перона, всички чадъри бяха свити, слънцето грееше и по небето се плъзгаха големи бели облаци. Въпреки това се чувствах потиснат. За мен пътуването вече не беше удоволствие. Знаех, че непознатият ще бъде там. И той, разбира се, стоеше там с леко разкрачени крака, сякаш бе собственик на всичко наоколо, и този път разсеяно люлееше бастуна си напред-назад. Бастунът! Ето кое постави всичко на мястото му! Заковах се като прострелян.

— Та това е Фоксли! — възкликнах сподавено. — Галопиращия Фоксли! И все така люлее бастуна си!

Пристъпих напред, за да го огледам по-добре. Казвам ви, никога не съм преживявал такъв удар в живота си. Наистина беше Фоксли. Брус Фоксли, или Галопиращия Фоксли, както му викахме тогава. А за последен път го бях видял… чакайте да помисля… беше в училище и аз нямах повече от дванайсет-тринайсет години.

В този миг влакът дойде и аз призовах бог на помощ, защото онзи отново влезе в моето купе. Постави шапката и бастуна си върху багажника, после се обърна, седна и взе да си пали лулата. Погледна ме през дима с малките си студени очи и каза:

— Чудно време, а? Същинско лято.

Сега вече не можех да объркам гласа, който въобще не се беше променил. Освен че думите, които произнасяше в момента, бяха различни от онези, които бях свикнал да чувам.

— Добре, Пъркинс — казваше той. — Добре, отвратително малко момченце. Смятам отново да те набия.

Колко ли време беше изминало оттогава? Трябва да имаше петдесет години. И въпреки всичко, удивително колко малко се бяха променили чертите му. Все същата арогантно вирната брадичка, разширените ноздри, презрително гледащите очи, които бяха малки и почти незабележимо приближени едно към друго и поради това имаха твърде обезпокоително въздействие, все същият навик да навира лицето си, да ти се налага, да те поставя на място; дори и косата му можех да си спомня — твърда, чуплива, леко намазана с брилянтин като добре разбъркана салата. Върху нощното си шкафче държеше шише със зелено мазило за коса — когато си длъжен да чистиш една стая, постепенно научаваш и намразваш всички предмети в нея — та върху етикета на това шише беше изрисуван кралският герб и името на някакъв салон на Бонд Стрийт, а под него с дребен шрифт пишеше: „Придворни фризьори на Негово величество крал Едуард VII“. Това си го спомням особено добре, защото ми се виждаше много смешно един салон да се гордее, че обслужва някой, който е почти плешив — пък бил той и монарх.

Сега наблюдавах как Фоксли се облегна назад и се зачете във вестника си. Странно се усещах, седнал само на метър от човека, който отпреди петдесет години ме беше карал да се чувствам тъй нещастен, че по едно време дори мислех да се самоубия. Той не ме позна. Такава опасност едва ли съществуваше поради мустаците ми. Чувствах се в пълна безопасност и затова мога да седя и да си го гледам колкото си искам.

Като се обърна назад към спомените си, не изпитвам никакво съмнение, че първата ми година в училище бе превърната в същински ад от Брус Фоксли, и колкото и да изглежда странно, несъзнателният виновник за всичко това беше баща ми. Бях на дванайсет години и половина, когато кракът ми стъпи за пръв път в това хубаво старо училище. Това беше, чакайте да помисля, през 1907 година. Баща ми, с копринен цилиндър и редингот, ме придружи до гарата. Помня как стояхме на перона сред купища куфари и кутии с храна и, както тогава ми се струваше, хиляди много големи момчета, които кръжаха наоколо, разговаряха и си подвикваха, когато изведнъж някой, който искаше да мине покрай нас, силно блъсна баща ми и за малко не го събори на земята.

Баща ми, който беше дребен, възпитан, изпълнен с достойнство човек, се извъртя с удивителна пъргавина и сграбчи виновника за ръката.