Роалд Дал - Галопиращия Фоксли

Да го гледам сега, след толкова време, беше странно и твърде вълнуващо изживяване. Знаех, че вече не е опасен, но старите спомени бяха толкова силни, че в негово присъствие не се чувствах напълно спокоен. Все едно бях затворен в една клетка с опитомен тигър.

Що за дивотии, питах се. Не бъди толкова глупав. В края на краищата, ако пожелаеш можеш да му кажеш право в очите какво мислиш за него и той не може с пръст да те докосне! Хей! Та това е идея!

Освен че… хм… в края на краищата, дали си струваше? Сега бях твърде стар за такива работи, а и не бях сигурен дали наистина все още таях чак такъв гняв срещу него.

Какво трябваше да направя? Не можех повече да седя и да се блещя насреща му като идиот.

В този миг в съзнанието ми започна да се оформя една дяволийка. Всъщност най-много ми се искаше да се наведа напред, леко да го потупам по коляното и да му кажа кой съм. И тогава да наблюдавам лицето му. После щях да започна да разказвам за общата ни младост в училище, като говоря достатъчно високо, че и останалите пътници във вагона да чуят. Игриво ще му напомня как се държеше с мен и може би дори ще опиша и побоите в съблекалнята, за да го накарам да се почувства неловко. Малко раздразнение и неудобство нямаше да му навредят чак кой знае колко. А на мен щяха да ми се отразят ужасно добре.

Изведнъж той вдигна очи и ме хвана, че го гледам. Това се случваше за втори път и забелязах как в погледа му припламна искрица на раздразнение.

Добре, казах си. Започваме. Но се дръж приятно, дружелюбно и възпитано. Така ефектът ще бъде по-голям, повече ще се смути.

И така, аз му се усмихнах и любезно му кимнах с глава. После, повишавайки глас, казах:

— Искрено се надявам, че ще ме извините. Бих желал да ви се представя. — Бях се наклонил напред и внимателно го наблюдавах, за да не пропусна реакцията му. — Казвам се Пъркинс — Уилям Пъркинс — и завърших Рептън през 1907-ма.

Останалите пътници седяха съвсем неподвижни и просто ги усещах как слухтяха и очакваха да разберат какво ще се случи по-нататък.

— Радвам се да се запозная с вас — отвърна той, като свали вестника на коленете си. — Аз съм Фортескю — Джослин Фортескю. Завърших Итън през 1916-та.

© 1979 Роалд Дал

© 2003 Правда Митева, превод от английски

Roald Dahl

Galloping Foxley, 1979

Сканиране и разпознаване: ira999

Последна редакция: Alegria

Издание:

Роалд Дал. Разкази с неочакван край

ИК „Унискорп“, 2003

Художник: Валентин Киров

ISBN 954-8456-56-7

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14673]

Последна редакция: 2009-11-27 18:00:00