Николай Пенчев - Главата на хана

Никифор Геник седеше мрачен в шатрата си.

Нощта изсветляваше, но той не можеше да заспи. Византийският император нервно въртеше в ръката си висока златна чаша, пълна с вино, и се вслушваше в шумовете, идващи отвън. Продължаваше да се надява, че най-после ще чуе тръбите на пристигащите от Константинопол подкрепления. Тръбите, които щяха да известят избавлението му.

Не чу нищо.

Никифор бе направил няколко непростими грешки и сега бе в капан. Пред него бяха проходите, запречени с високи дървени стени. Зад него бе българската армия, която го притискаше все по-отблизо. Още като бе финансов министър при императрица Ирина, Никифор обичаше да си прави добре сметките. Но този път те се бяха объркали.

Императорът потърка дебелия си корем и му се прииска никога да не се бе покръствал, а да си бе останал арабин, какъвто се роди. Но за това отдавна бе късно. Сега бе тук, заседнал пред проходите, а тръбите на подкреплението нямаше да се чуят никога.

Дълбоко в себе си Никифор знаеше, че е обречен.

„Дори да имахме криле, не бихме се спасили!“ - бе казал по-рано вечерта императорът на офицерите си и наистина го вярваше.

Никифор стана от кожения си походен стол, отпи от чашата, която продължаваше да стиска в ръка, и бавно се заразхожда из шатрата. Макар да бе лято, прониза го студ и императорът се заметна с дългата си мантия, поръбена с хермелин. Тънка струя мъгла влезе през платнищата на входа, завихри се около краката му за миг и се стопи във въздуха.

А всичко бе започнало толкова добре!

Никифор бе преминал тържествено през проходите, същите, където сега го чакаше гибелта му, бе разбил няколко български части и уверено бе поел към столицата Плиска.

Никой не му се противопостави. Крум бе избягал в планините след няколко сражения, оставяйки успокоението, че най-накрая проклетите българи са победени.

Никифор бе завладял Плиска без съпротива. Бе я ограбил, запалил и опитал да я разруши до основи. Бе раздал на войниците си намереното в избите вино и пирува заедно тях в столицата на врага си.

Тук допусна първата си грешка.

Бе се забавил непростимо дълго в Плиска. Вместо да тръгне незабавно обратно, подсигурявайки си пътя за отстъпление, той се бе оставил ласкателите му да го убедят, че е неуязвим, че българските войски са разбити и не съществуват, че е най-великият пълководец в историята и трябва да се отдаде на почивка след славната победа.

Лесно бе да им повярва.

Все пак бе първият, превзел столицата на врага.

Десет дни Никифор бе пирувал в шатрата си заедно с приближените си.

Десет дни, през които българите бяха събрали войските си, бяха се прегрупирали и бяха затворили проходите в планините с ровове и високи дървени огради.

Когато виното от избите на Плиска бе изпито, а времето изтече, Никифор най-после разбра какво се случва.

Но вече бе късно!

Императорът притеснено се озърна в шатрата си. Въпреки запалените мангали с благовонни билки по ъглите се струпваха тъмнина, мъгла и страх. Той размаха чашата си срещу тях.

„Проклет да е Крум!“ - помисли си Никифор и се загърна още по-плътно в наметалото си.

Въпреки забавянето императорът се надяваше, че все ще успее да се измъкне.

И допусна нова грешка. Надявайки се по този начин да заблуди преследвачите, раздели войските си на три.

Левия фланг повери на стратега Лъв, десния - на сина си Ставракий. Той тръгна по средата. Не че беше страхливец, но там бе най-сигурно.

Скоро отстъплението се превърна в бягство.

Дългите военни колони станаха лесна мишена за бързите български конници. Те се появяваха изведнъж, засипваха византийците с дъжд от стрели и изчезваха, преди да могат да им отговорят. Много достойни ромеи намериха смъртта си по този начин в полетата на Плиска.

Но най-лошото дойде, когато навлязоха в планините. Между високите дървета и отвесните скали ги чакаше само смърт!

Някъде избуха бухал.

Никифор се стресна и изпусна чашата на пода. Ръцете му трепереха. Червеното тесалийско вино, най-доброто, което можеше да се купи със златни монети, се разля и заискри по дебелите кожи като капки кръв.

Войниците на Лъв бяха изклани до един, докато се опитваха да преминат през една от преградите. Българите бяха изкопали от другата страна на високите над 5 метра дървени стени ровове и тези, които успееха да се прехвърлят, падаха върху дебелите заострени колове в тях.