Николай Пенчев: Зад маската на дявола

- Амин! - свещеникът направи кръстен знак над наведените глави на богомолците. Сбутани в тясното помещение, всички бяха потни, със зачервени лица. Припламващата факла хвърляше черни сенки по стените и бялата захабена вълнена роба на свещеника.

- Амин! - повтори той. - Прибирайте се и Бог да бди над вас!

Един по един богомолците започнаха да си тръгват. Преди да излязат в черната нощ, внимателно закриваха лицата си. Някои още се бояха да обявят, че са християни.

Докато ги наблюдаваше как си тръгват, свещеникът се усмихна.

„Христос е страдал, за да спаси всички ни. Ще потърпим още малко“, каза си той.

Новият хан - Борис, официално бе спрял гоненията срещу християните. Сега трябваше само да се отърсят от изминалите години, пълни с насилие и смърт.

Свещеникът се усмихна отново, изтри ръцете си и се запъти към задната част на помещението. Трябваше да прибере малкото реликви, които използваха при ритуалите - дървен кръст, ленена покривка, купел за светена вода.

Докато гасеше свещите, пламъците им трепнаха, сякаш духнати от вятър.

„Сигурно не са затворили добре вратата на излизане и става течение“, помисли свещеникът, обърна се към входа и застина.

До вратата, обвита в дълга черна мантия с качулка, заплашително стоеше висока фигура.

- Кой си ти? - попита свещеникът и бялата му роба се отърка в стената. - Какво искаш?

Без да отговаря, натрапникът бавно тръгна напред и разпери ръце. В едната от тях държеше дълъг меч.

- Кой си ти?! - повтори обезумял свещеникът и трескаво заопипва масата зад гърба си в търсене на нещо, с което да се защити. Една чаша падна на пода и се търколи в краката му.

- Време е да платиш, Закарий! - отговори нападателят и вдигна високо меча с едната ръка. С другата рязко дръпна дългата черна качулка.

Вцепенен от ужас, свещеникът падна на земята. Искаше му се да извика, да размаха ръце, да се защити, но страхът го бе сковал изцяло. Пот се стичаше в очите и ноздрите му, смесвайки се с дима на догарящите свещи. Занемял, той се взираше в черната фигура с глава на козел и дълги рога.

- Махни се, Сатана! - опита се да извика свещеникът, но думите не искаха да излязат от устата му.

- Време е да платиш, Закарий! - повтори сянката. - Време е да платиш!

И рязко стовари меча.

Кавханът Дукум не можеше да си намери място. Крачеше нервно из просторния кабинет и бършеше с ленена кърпа потта от челото и лицето си. Беше му топло и задушно въпреки дебелите каменни стени на двореца в Плиска. Беше август и слънцето превземаше всяка педя от помещенията.

„Може би ако се преместя в избите, ще ми бъде по-добре“, помисли си мрачно Дукум и тръсна глава.

Много добре знаеше, че е изнервен не само от жегата. След смъртта на всеки владетел имаше проблеми, докато новият утвърди своята власт. Откакто Пресиян бе умрял, а тронът бе зает от Борис, трупаните с години проблеми внезапно избиха на повърхността. Пристрастията на новия хан към християните само усложняваха нещата.

Дукум въздъхна, съблече елека си от еленова кожа и остана само по риза. Понечи да свали и ботушите, но се отказа. Все пак, въпреки жегата, трябваше да спазва някакво приличие.

„Поне прозорците да бяха по-широки“, помисли той и огледа просторното задушно помещение, което използваше за кабинет. Огромна маса, затрупана със свитъци, заемаше центъра на стаята. Между тях се открояваха тумбеста в долния край златна кана с изрисувана ловна сцена и недопита широка чаша. По ъглите на стаята бяха поставени множество дървени ракли и кожени кутии, в които Дукум държеше различни документи. Няколко копия с конски опашки подпираха стените. Личният меч на боила лежеше облегнат на масивен дървен стол с висока облегалка. Ловни трофеи и дебели загаснали медни мангали допълваха картината.

Мнозина се лъжеха от външния вид на Дукум. Висок, едър, с обръсната глава и груби черти, той изглеждаше роден войник, който може да върти меча и да печели на бойното поле. Но кавханът не бе само това. Хитър като лисица, той умееше да се измъква от всяка ситуация и никога не прощаваше на своите врагове. Независимо дали ги срещаше на бойното поле, или по коридорите на двореца. Особено опасен го правеше способността му отдалеч да надушва всички заговори и интриги, да ги насърчава или издава в зависимост от това какво изискват собствените му интереси. Благодарение на тази способност се издигаше все по-нагоре в йерархията.