Николай Пенчев: Зад маската на дявола

- Разбирам - кимна Климент. - Искат да ни отслабят.

- Именно! Именно! - потвърди Дукум. - Славяни срещу българи. Съветът срещу хана. Представяш ли си какво може да стане, ако византийците се възползват?! Ето ти още една причина да избера теб за задачата. Ти ги познаваш най-добре. Провери техния пратеник Анастасии. Той е хитър като лисица, нищо чудно да е свързан с убийствата. Познава много хора в Плиска, сандъците му са дълбоки и пълни със злато.

- Византийци да избиват християни? Нима биха стигнали дотам?

- Разбира се! Трябва да имаш предвид и друго: макар да се наричат свещеници, повечето от тях не са наистина такива. Те са просто проповедници, на които другите се доверяват, хора с дар слово, разпространяващи вярата си. Никой не ги е ръкополагал официално, никой не им е давал паство, за което да отговарят. Така че убийствата им не биха представлявали проблем за Константинопол.

- Така е - отговори писарят. - Ще се заемам за работа.

- Чакай! - спря го кавханът. - Ще имаш нужда от пари

- Дукум бръкна в пояса си, извади кожена кесия и я подхвърли на писаря. Харчи ги както намериш за добре.

Климент улови кесията, прибра я в своя пояс, поклони се и излезе.

Докато вървеше по коридорите, се замисли колко странна е съдбата. Само преди час негодуваше от пукащата свещ, отегчен от ежедневието, а сега крачеше из коридорите на цитаделата, самия център на Плиска и държавата, сложил пръстена на кавхан Дукум, а в джоба му щастливо подрънкваше добре напълнена кесия. До какво ли щеше да доведе тази промяна?

Климент бе получил изключително важна задача. Нямаше никакви съмнения - предстоеше му да се забърка в борбите на християни, българи, славяни и византийци, а от това едва ли щеше да излезе нещо добро.

Унесен в мисли, писарят зави по един от коридорите и се сблъска с човека, идващ насреща. От изненада замалко да изпусне пръстена, който Дукум му даде.

- Ей! Внимавай къде ходиш! - извика непознатият. След което сниши глас и изсъска: - Много внимавай, писарю!

Учуден, Климент се обърна. В далечния край на коридора се отдалечаваше висок мъж, загърнат в черно наметало с нахлупена качулка.

Климент се събуди рано. Живееше във Външния град, макар и близо до белите стени на крепостта. Бе се настанил в една от множеството странноприемници около крепостта, където срещу разумна сума на месец получаваше стая, легло, одеяло, а понякога и закуска. Съдържателят на кръчмата Кладий беше грък, отдавна дошъл в Плиска, който обичаше да се смее, да разрежда виното с вода и да обира до шушка случайните клиенти. Но готвеше отлично и поддържаше подовете чисти.

Докато се протягаше в леглото, Климент се зачуди какво първо да направи. Макар да нямаше никакъв опит в разкриването на убийства, бе достатъчно добър в разрешаването на различни загадки и мислеше, че с малко късмет би могъл да се справи и с тази. Стига да имаше за какво да се захване. Реши първо да види мястото на убийството, да разпита съседите и стражите и да потърси свидетели. Може би щеше да открие нещо или някого, който да му помогне да разбере кой е убил Закарий.

Писарят облече риза, завърза кесията с писарските си принадлежности върху кожения панталон, обу ботуши и излезе. Докато слизаше по стълбите от стаята към главното помещение, се сблъска с един от слугите в кръчмата, което го подсети за странната среща предишната вечер в коридора на двореца. Дали беше случайност или предупреждение? Дали някой, подслушвал пред вратата на Дукум и разбрал за поставената задача, го съветваше да не се бърка там, където не му е работа? Предстоеше да разбере.

Климент седна на маса до прозореца и зачака Кладий да му донесе парче хляб, малко сирене, маслини и чаша квас. Докато разсеяно слушаше бързата реч на гърка, който му обясняваше колко е поскъпнало напоследък житото, Климент се замисли над вчерашния разговор. Думите на Дукум не го изненадаха особено. Всички знаеха, че след признаването на християнството за равноправна религия и появата на слухове, че Борис може да се покръсти, напрежението между българи и славяни се бе засилило. Двете общности никога не се бяха обичали. Воини и аристократи по рождение, българите се отнасяха надменно към славяните, без да си дават сметка, че държавата не би могла да съществува без тях. Славяните, получили повече свободи при Аспарух и наследниците му, отколкото под управлението на Византия, бяха започнали да се превръщат в самостоятелна сила. А аристокрацията трябваше да се съобразява с нея. Заменили Перун с Христос, сега те бяха намерили могъщ лост, с който да търсят повече власт в новата държава. Това, което Климент не знаеше досега, бе, че Борис подкрепя християнството не в религиозен, а в политически план. Факт, спечелил му със сигурност много врагове в българските родове. Те бяха свикнали да контролират хановете, с изключение на Крум, разбира се, и сега усещаха как властта се изплъзва от ръцете им. Това правеше положението на Борис много несигурно.