Николай Пенчев - Главата на хана

Самият Лъв бе намерил смъртта си по този начин - пронизан на няколко места въпреки красивата броня, която носеше.

Българите се бяха разправили без капка жал с хванатите в капана византийци. Бяха ги изтребили безмилостно със стрели от близките възвишения. Малкото оцелели бяха избити в ръкопашен бой. Никой не беше оставен жив.

Ставракий се бе опитал да запали дървените прегради. Планът му бил, както разказа на Никифор един покрит с ужасни струпеи и рани войник, преди да издъхне, да събори оградите върху рова и да мине по тях.

Българите бяха подготвени и за това. Бяха хвърлили върху византийските войски мехове с ленено масло и скоро цялата войска на Ставракий се бе превърнала в огромна огнена топка.

Последното, което императорът чу за сина си, бе, че е тежко ранен, но по чудо е успял да избяга.

Никифор потръпваше от ужас, представяйки си, че и той може да умре по този начин - с разпран от някой дебел кол корем или в огъня.

Как само съжаляваше, че не бе приел мирните предложения на Крум! Българският владетел няколко пъти бе поискал да прекратят военните действия. Вместо да се вслуша в разума, императорът надменно бе отхвърлил молбите на варварина. И сега береше плодовете на необмисленото си поведение.

Никифор избърса с ръка студената пот от челото си и стана да си налее нова чаша вино. Може би то щеше да отпусне измъчената му душа и да му вдъхне кураж и надежда.

Може би все пак подкрепленията щяха да дойдат и да ги спасят.

Вдигаше красивия златен бокал към устните си, когато мощен боен вик разцепи тишината. Спокойната лятна нощ внезапно се изпълни с крясъци, дрънчене на оръжие, конски тропот и писъци.

Забравил дори да вземе меча си, Никифор като зашеметен излезе от шатрата си. Потърси телохранителите си, но те бяха изчезнали.

Тъмни сенки тичаха между палатките. Подсвирквания и непозната реч се носеха из въздуха, миришеше на кръв и желязо.

Нямаше никакво съмнение.

Най-накрая Крум беше нападнал.

Изпаднал в паника, забравил задълженията си на пълководец, Никифор затича между палатките. Трябваше да избяга колкото се може по-бързо, колкото се може по-далеч от това прокълнато място!

Мантията му се закачи за нещо, той се освободи от нея и продължи да тича. Спъваше се в труповете по земята, прескачаше молещи за помощ войници. Красивата му бяла туника се разкъса, позлатените му сандали се изцапаха с кал и кръв.

Задъхан, с излизащ на пресекулки дъх, императорът се огледа, чудейки се накъде да побегне.

„Господи, помогни ми да избягам! Ще ти запаля най-дебелата свещ с червени панделки в църквата „Света София“ - молеше се Никифор, побягвайки отново. - „Помогни ми, Господи! Помогни ми!“

Господ не му помогна.

От мрака изскочиха нечии сенки, нечии ръце се опитаха да го задържат.

Обладан от свръхестествен ужас, Никифор изкрещя, успя да се отскубне и затича още по-бързо към края на лагера. Зад него се понесоха викове и грохот на тичащи хора.

Императорът се обърна да види къде са преследвачите му, когато неочаквано усети силен удар. Дебела стрела с черни пера се бе забила в корема му.

Никифор изхриптя и падна на едно коляно на земята. Стисна стрелата с две ръце и се опита да я изтръгне. Пръстите му станаха лепкави от собствената му кръв, лицето му се изкриви от болка.

Виковете го настигнаха. Мъже с факли, кожени ризници, подковани ботуши и извадени мечове бързо го наобиколиха.

- Аз съм императорът! Не можете да ме убиете! - извика Никифор и се свлече на земята. - Не можете да ме убиете! - повтори тихо той, усещайки как кръвта му изтича.

Никой не му отговори. Сред внезапно настаналата тишина се чуха нечии приближаващи стъпки.

Никифор вдигна очи и позна врага си.

Огромен, облечен в желязна ризница и наметнат с цяла мечешка кожа, Крум се бе изправил над него с бойната си секира в ръка. Дългите му черни коси се вееха в нощта, звездите грееха ярко в небето над него, лицето му бе изпръскано с кръв.

- Аз съм императорът! Не можеш да ме убиеш! Ние сме избрани от боговете. - Никифор вдигна умолително ръце срещу страшния си преследвач.

Крум не отговори.

- Ще ти дам злато! Ще ти дам кожи и скъпоценности! - Никифор обгърна коленете на врага си. - Ще ти дам всичко, което поискаш!

- Искам главата ти! - извика Крум, вдигна брадвата си и я стовари върху поваления византийски император.

Главата на Никифор отхвръкна в тъмното, завъртя се няколко пъти във въздуха и падна на земята.

Крум бавно се приближи до нея, хвана я за косата и я вдигна високо към смълчаното се мнозинство.