Николай Пенчев: Главата на хана

Кимайки енергично с глава, съдържателят бавно заотстъпва. Настани се зад тезгяха си с пребледняло лице и усърдно започна да го чисти.

Климент леко се качи по стълбата на втория етаж, увери се, че няма никой, подаде се през един от прозорците на коридора и махна с ръка на войниците.

Скоро тежките им стъпки и груби ругатни отекнаха в помещението заедно с дрънченето на оръжие и брони.

„Дотук с тайното промъкване“ - с въздишка си помисли писарят, приближи до вратата на Аеций и потропа.

- Казах ти, че не искам от манджите ти, Итак! Вече съм обядвал, по-добре ги продай на някой отровител. Може да му свършат работа - чу се глас отвътре.

Климент изчака войниците да се съберат около него, почука отново и рязко отвори вратата.

- Този път прекали, кръчмарю! Казах ти... - Аеций се обърна и замръзна на място с отворена уста.

Климент бързо огледа помещението за възможни опасности. Стените бяха чисти, наскоро измазани с вар. Широко легло с копринено покривало заемаше едната част на стаята, в другата имаше висок шкаф за дрехи, маса с калаена кана и леген, няколко чаши. На куките по стените висяха скъпи дрехи, други бяха нахвърляни по столовете.

Гол до кръста, Аеций стоеше пред прозореца и държеше в ръце красивия си меч. Явно му се бе наслаждавал миг преди Климент и войниците да нахлуят в стаята.

Помощник-чигатът бързо си възвърна самообладанието.

- Кои сте вие?! С какво право нахлувате в стаята ми?! - лицето на Аеций се зачерви от обзелия го гняв. Мъжът стисна меча и красивата играчка се превърна в опасно оръжие.

- Аз съм Климент, главният писар! Тук съм, за да те арестувам! По-добре да го направим мирно и тихо! - представи се Климент.

- Главният писар, а? - насила се засмя помощник-чигатът, но лицето му пребледня. - Чувал съм за теб. Баща ми ми е разказвал. Знаеш кой е баща ми, нали?

- Знам! - отговори писарят. - Но това в момента няма значение! Дошли сме да те арестуваме! Странноприемницата е обградена, няма откъде да избягаш!

Въпреки това Аеций хвърли бърз поглед през прозореца. Видя застаналите под него войници и лицето му се сгърчи в злобна гримаса.

Мъжът стисна още по-здраво меча си и отстъпи към стената, подсигурявайки гърба си. Мускулите заиграха под кожата на младото му тяло. Климент помирително вдигна ръка.

- Няма смисъл да се съпротивляваш! Само ще утежниш положението си! Предай се и да приключваме без излишни разправии.

Помощник-чигатът трескаво се огледа на всички страни и облиза устни. Мускулите му се свиха на топка.

- Не прави глупости, Аеций! - предупреди го Климент и отстъпи към войниците зад себе си.

„Все пак ще ни нападне! Ще атакува всеки момент“ - помисли си писарят и прокле необуздания нрав на противника си.

С див крясък Аеций вдигна меча, но вместо да се хвърли към писаря и хората му, заби искрящото острие дълбоко в стомаха си.

Кръв опръска белите стени на стаята, докато помощник-чигатът бавно се свлече на пода.

Климент скочи напред, издърпа оръжието от раната и я притисна силно с ръце. Усети, че му се повдига.

- Защо направи това, Аеций? Защо? - попита той, търсейки потъмняващия поглед на мъжа под себе си.

- Няма да позволя баща ми и великият ни род да пострадат заради мен! Никога! - изсъска помощник-чигатът. Главата му се люшна настрани и застина.

Аеций беше мъртъв.

- Не трябваше да стане така! Бяхме дошли само да го арестуваме! - Климент огледа войниците, търсейки подкрепа.

Отвърнаха му безразлични погледи.

- Лошо ти се пише, писарю! - каза един от тях, докато си тръгваше заедно с останалите. - Не искам да съм на твое място, когато баща му разбере какво се е случило.

Заметнат с дълго червено наметало, мъжът, който наричаше себе си Неуязвимия, бавно вървеше през помещението. Дрехите му бяха изрисувани с древни руни, в средата на плаща му със злато бе избродиран символът IYI. В ръката си Неуязвимия държеше дълъг нож.

Пламъците на поставените на земята свещи потрепнаха, когато мъжът премина покрай тях, след което огънят се изви под неестествен ъгъл след него.

Бе пълнолуние.

До полунощ оставаха точно три часа.

Някъде зави куче, избуха бухал.

Всичко бе готово.

Вперил очи в олтара пред себе си, Неуязвимия вдигна ръце към ниския таван и започна бавно да припява с тих плътен глас. Мускулите му се стегнаха, избръснатата му до голо глава хвърляше странни отблясъци по стените.

Мъжът стигна до олтара и коленичи. Точно пред него, до изрязания от кост знак IYI, стояха две високи, обковани със сребро чаши. Едната бе празна, другата пълна с вино. Без да спира да припява, мъжът хвана ножа за острието с лявата си ръка. Дръпна рязко и от дланите му покапа кръв.