Едуард Марстън - Главата на кралицата

— Това е една изключителна пиеса, мастър Бартолъмю.

— Но как ще разберат това зрителите?

— Днес следобед всичко ще бъде съвсем различно.

— Ами!

— Имайте търпение!

— Аз съм въплъщение на търпението — промълви наскърбеният поет, — но не мога да мълча повече! Ама моя е грешката, защото смятах Лорънс Файърторн за добър актьор.

— Той е добър актьор — каза Никълъс лоялно. — Знае наизуст повече от петдесет пиеси.

— Колко жалко, че моят „Крал Ричард“ не е между тях.

— Мастър Бартолъмю…

— Искам да говоря с него още в този миг!

— Не е възможно.

— Заведете ме при него, Никълъс.

— И дума не може да става за такова нещо.

— Ще си поговоря аз с него за това безобразие…

— По-късно.

— Настоявам!

Въпреки сърцераздирателният тон молбата на автора остана неудовлетворена. Като видя, че привличат вниманието на околните, Никълъс реши да отстрани поета от двора на страноприемницата. Преди да разбере какво става, Роджър Бартолъмю се намери в някаква малка стая, тикнат в едно кресло с чаша вино в ръка. Никълъс го отрупа с хвалебствия и утешителни слова, които постепенно го поусмириха и той забрави войнствените си намерения.

Лорънс Файърторн беше ръководител, първи съдружник и едновременно с това главен актьор в трупата на лорд Уестфийлд. Импресариото съвсем не държеше да му спести непременно срещата с един разлютен автор. Ала той винаги го предпазваше от всяко нещо, което би могло да нарани чувствата му и да сложи преждевременно край на театралната му кариера. Дори ако гневът на Роджър Бартолъмю беше съвсем справедлив, той не би бил достоен събеседник за халата, наречена Лорънс Файърторн. Именно това искаше да спести Никълъс на автора. Бе виждал как и по-силни характери биват пречупени и пометени от човека, който дори при най-дребната критика на актьорското му майсторство избухваше като барут. Наистина, заслужаваше си да го види човек в такъв момент.

Разбира се, Никълъс можеше да оправдае мастър Роджър Бартолъмю, току-що пристигнал от Оксфорд, все още надъхан с високата оценка на своите преподаватели, възхваляващи поетичното му изкуство. Беше самоуверен, за да не кажем арогантен, и достатъчно опитен в писането на драми, за да предложи нелошо произведение. „Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ беше многообещаваща пиеса и показваше дори известни постижения в техниката на драмата. Вярно, на места звучеше малко пресилено, на други бе твърде анемична, но там, където липсваше финес, идваше на помощ една неподправена искреност… Патриотичното й звучене обаче обединяваше и спояваше всичко.

Лондон бе жаден за нови пиеси и театралните трупи усилено търсеха добър материал. Лорънс Файърторн лично бе одобрил този начинаещ автор, защото неговото произведение му предлагаше централна роля, която той по-нататък щеше да си нагоди според своя уникален талант. Това беше пиеса, която по-скоро тлееше, а не пламтеше, но бе в състояние да забавлява в продължение на няколко часа публиката и в никакъв случай нямаше да накърни славата на трупата на лорд Уестфийлд.

— Очаквах много повече — предаде се най-сетне авторът, виното успя да превърне гнева му в тъга. — Такива надежди хранех, Никълъс!

— На репетиция нещата често изглеждат така.

— Да, да… Но какво са направили от пиесата ми, господи! Едно нищо!

Това беше сърцераздирателен вопъл. Никълъс изглеждаше трогнат. Както мнозина други преди него, Роджър Бартолъмю сега научаваше горчивата истина, че авторът никога няма онази централна роля, в която се е виждал в мечтите си. В трупата на лорд Уестфийлд той заемаше фактически съвсем скромно място. Младежът от Оксфорд бе получил пет лири за пиесата си, за да седи и да гледа как неговият крал Ричард излиза на сцената с мантия, струваща най-малко десет пъти по толкова. Как да не се ядосва човек!

Никълъс омекоти удара с възможно най-мили думи, но не можа да потули най-главното: Лорънс Файърторн никога не търсеше в една пиеса поетичния заряд. За него всичко бе само сцена, на която звучи собственият му глас, по която той се разхожда наперено и пленява публиката. Бе убеден, че хората идват само за да го видят как играе, а не заради някакъв си драскач.

— Какво да сторя, Никълъс? — изплака Бартолъмю.

— Нека го понесем спокойно.

— Всички ще ми се подиграват.

— Не губете кураж.

Импресариото направи каквото можа и го остави сам, вече почти примирен. Вперил очи в чашата си, самотен, Бартолъмю си пожела никога да не бе напускал университета. Академичните магове бяха отгледали едно нежно растение, което не би могло да оцелее в огнената стихия на театъра.