Едуард Марстън - Главата на кралицата

В това време Никълъс се върна бързо на двора, където подготовката беше в разгара си. Сцената представляваше правоъгълен подиум от дебели греди, повдигнати на дървени магарета. Простираше се от едната стена до средата на вътрешния двор. По дъските бяха разхвърляни зелени тръстики и ароматни треви, за да убият вонята на конски тор, която се носеше от съседните обори. А когато нахлуеше публиката, трябваше да се воюва и с миризмата на бира, тютюн, чесън, вкиснало и човешка пот. Никълъс остана да наблюдава как работниците мъкнат големи чебури с вода в сенчестите места, за да могат зрителите да се облекчават по време на представлението.

Щом го съзряха, всички се втурнаха да получат нарежданията му — Томас Скилън, Хю Уеджис, гардеробиерът. Уил Фалър, стажант-актьорът Джон Талис, Матю Липтън, писарят, а също и потиснатият Питър Дигби, шеф на музикантите, който все още бе като попарен, че е избрал неподходящ траурен марш за погребението на Ричард Лъвското сърце. Въпроси, оплаквания, претенции бомбардираха импресариото, но той съумяваше да даде отговор на всеки един от тези хора.

Никълъс Брейсуел — висок, широкоплещест мъж с дълга руса коса и широка гъста брада, оставаше спокоен в цялото това напрежение, което просто се виждаше как нараства с всяка минута. Той успяваше да ги накара да го чуят, без да повиши тон, мекият му акцент от западните графства действуваше като балсам за ушите им. Настръхнали от гняв и възмущение души — и коси — биваха пригладени, трудностите се уреждаха.

В този миг прогърмя един дружелюбен глас:

— Никълъс, драги мой! Елате за малко!

Лорънс Файърторн демонстрираше обичайното си драматично появяване, преди да заеме централното място на сцената. Въпреки, че Никълъс бе прекарал три години в трупата, Файърторн всеки път успяваше да го впечатли отново. Този човек имаше невероятно присъствие. Беше як мъж със среден ръст, гръдният му кош приличаше на бъчва и ставаше видимо още по-голям, щом актьорът се качеше на сцената. Лицето му бе невероятно красиво, вълнистата черна коса и изящно поддържаната остра брадичка го правеха да изглежда още по-благородно. Впрочем от цялото му държане се излъчваше благородство — нещо, което трябваше да скрие факта, че всъщност е син на селски ковач.

— Къде се бяхте скрили, Никълъс?

— Разговарях с мастър Бартолъмю.

— С този негодник!

— Пиесата е негова — напомни Никълъс.

— Той е един досаден глупак — настоя артистът. — Много ми се иска да го пратя по дяволите!

— Защо?

— Защо ли, сър? Защото този кучи син има наглостта да ме фиксира ядно през цялата репетиция. Такова нещо аз няма да позволя никому! Не понасям нито гневни погледи, нито смръщени чела, нито недоволни муцуни по време на моето изпълнение. Дръжте го по-далеч от очите ми!

— Той само помоли да поднеса извиненията му — каза Никълъс тактично.

— Да върви да се обеси!

Гневните слова на Файърторн бяха заглушени от внезапния звън на камбани. В Лондон имаше повече от сто църкви и на човек понякога му се струваше, че камбанният звън въобще не престава. Това много смущаваше представленията на открито. Високите зидове на вътрешния двор на странноприемницата наистина заглушаваха шума от Грейсчърч стрийт, но бяха безпомощни срещу ехтежа на камбаните от близката камбанария, Файърторн вдигна театрално ръка към небето.

— О, меч ми дайте, меч достатъчно остър, за да съсека на парчета въжетата на всички Лондонски камбанарии!…

Изненадан от абсурдността на собствения си жест, той избухна в смях; Никълъс само се усмихна. Да работиш за Лорънс Файърторн понякога беше същински ад, но от него се излъчваше някаква отровена сърдечност, която изкупваше много от недостатъците му. През годините на тяхното познанство Никълъс бе развил у себе си, макар и твърде предпазливо, симпатия към този човек.

Сега вече актьорът насочи вниманието си към по-практически неща.

— Е, Ник? — вдигна той очи към небето.

— Не се знае. Може да имаме късмет, но може и да завали.

— Не може ли малко по-точно, моля? — настоя Файърторн. — Вие сте бил боцман. Вие умеете да четете по облаците. Какво вещае небето за днес, според вас?

Никълъс погледна синьосивия правоъгълник над сламените навеси над галериите. Слънчевата майска сутрин бе отстъпила място на твърде съмнителен следобед. Вятърът бе станал по-студен, облаците бързо забулваха небето. А хубавото време бе решаващо при тези представления. Файърторн бе имал неудоволствието да констатира това неведнъж.