Александра Маринина - Живот след живота

5 март 2009 г.

Мобилният дрънчеше неприятно и настойчиво. Млъкваше и само след няколко секунди отново започваше досадната си песен. Федулов се наведе над чантата на убитата жена на земята и погледна експерта. Той мълчаливо кимна — сиреч, може. Федулов щракна закопчалката и извади телефона, натисна бутона със зелената слушалка, вдигна апарата до ухото си, без да говори.

— Галина Илинична! — зазвъня в слушалката разтревожен глас на млада жена. — Галина Илинична, къде сте? Добре ли сте? Защо не вдигате?

Федулов се окашля и глухо изрече:

— Ало. Кажете.

— Ау, номера ли сбърках? — уплашено казаха отсреща. — Извинете, моля.

И все така уплашено и кратко зазвучаха сигналите след затварянето. Е, вече знаят поне името и бащиното на потърпевшата, все е нещо. Сега трябва да научат фамилното й име и адреса. Федулов отпусна ръката си с мобилния и веднага я вдигна отново: телефонът отново звънеше.

— Галина Илинична ли търсите? — попита той. — Коя сте, представете се.

— Рита съм… Защо, какво се е случило? Къде е Галина Илинична?

— Рита, вие каква сте на Галина Илинична? Роднина?

— Аз… аз съм нейна квартирантка. А къде е Галина Илинична?

— Рита, с Галина Илинична се е случило нещастие. Вие къде сте сега?

— Нещастие ли? Какво се е случило? Тя зле ли е? В болница ли е?

— Починала е. Вие къде се намирате, Рита? Вкъщи ли? Кажете ми адреса.

Слушалката мълчеше, сякаш бяха затворили телефона.

— Рита! — отново я повика Федулов. — Рита, чувате ли ме? Трябва спешно да говоря с вас. Кажете ми адреса.

— Как така… — чу се в слушалката глух и неуверен глас. — Какво значи „починала“? Вие кой сте? Лекар ли?

— Старши оперативен пълномощник, майор Дмитрий Вадимович Федулов — сухо се представи Федулов. — Галина Илинична е била убита. Оперативна група работи на местопрестъплението. Ще ми кажете ли как да ви намеря?

— Аз… вкъщи съм… — Гласът на Рита сякаш окончателно заглъхна, вече почти шепнеше. — У Галина Илинична съм.

— Казвайте адреса, сега ще дойда.

— „Нагорная“ номер дванайсет, апартамент четирийсет и осем. Между „Федеративная“ и „Профсоюзная“, знаете ли тези улици?

— Знам ги — кратко отговори Федулов. Мястото беше съвсем наблизо, през три-четири сгради. Значи, жената е била убита на път за къщи. — Ще бъда при вас след няколко минути. Илюха — обърна се той към другия оперативен работник, пълен, с подпухнало лице, — отивам на адреса, май установихме самоличността на потърпевшата.

— Да дойда ли с теб? — попита Иля Вторушин.

— Не, остани тук, сега ще довтаса началството, все пак имаме труп. Ако има нещо, обади се, на линия съм.

Федулов с бързи крачки прекоси неосветения двор между сградите, в който бяха открили трупа, излезе на просветващата от светлините на рекламните табели улица „Нагорная“ и се запъти към номер 12. Навремето, когато Дима Федулов беше още хлапе, не съществуваше никаква улица „Нагорная“, а после тук построиха няколко луксозни (според разбиранията от 70-те години на XX век) блока за градския „елит“ — служителите в Томилинския градски съвет и Градския комитет на партията — и естествено, създадоха и благоустроиха цяла улица, така че на тези хора да им е удобно да идват пеш или да ползват служебните и личните си автомобили, после откриха няколко магазина, които се снабдяваха със стоки по-добре от всички други магазини в Томилин. Да живееш на „Нагорная“ се превърна във въпрос на престиж, а и в следперестроечните времена улицата запази своя статут, макар че в сравнение със съвременните жилищни сгради бившите елитни изглеждаха простовати и дори жалки. Сега на „Нагорная“ се намираха най-скъпите магазини, два автосалона и най-добрият в града ресторант, който никога не оставаше празен. Успоредно на нея се простираше улица „Парковая“, която, цялата в липи, стигаше в едната посока до река Томинка, а в другата — до наскоро реставрираното старинно имение, а оттатък „Парковая“, по живописния бряг на реката, започваше вилното селище, построено и благоустроено от далеч не бедни хора. На тези заможни жители им беше много удобно да пазаруват на „Нагорная“ и да вечерят в ресторанта.

Номер 12 се оказа девететажен блок с пет входа и апартаменти като кутийки, пред който между паркираните коли и ламаринените гаражи сиротно се бе свила детска площадка. Федулов огледа с опитно око фасадата, преброи прозорците, падащи се на един вход, умножи и раздели наум някакви числа и уверено се запъти към втората врата. Не сбърка, четирийсет и осми апартамент наистина се намираше във втория вход.