Александра Маринина - Живот след живота

След два дни Пьотър Болшаков бил арестуван и вкаран в затвора. Лекарят направил за Олга всичко, каквото могъл, но от този момент нататък цялото й прекрасно лице било загрозено от страшните белези. Когато се огледала, Олга изпаднала в ужас и запокитила огледалото на пода. Парчетата се пръснали из цялата спалня. Тя заръчала в цялата къща да не остане нито едно огледало. Не искала да вижда своето някога красиво, а сега обезобразено лице. Нареждането на младата господарка било изпълнено, огледалата били свалени и прибрани в килера.

След известно време лекарят на семейство Румянцеви започнал да забелязва у Олга начални признаци на обезумяване. Тя ту потъвала в мисли, мълчала, не разговаряла с никого, ту пък започвала да се смее, да се весели, да подхваща шумни игри с децата, после отново изпадала в печал и бездействие. Веднъж, в студена зимна вечер, в пристъп на безумие Олга Михайловна започнала да чупи стъклата на прозорците и да крещи, че те като огледала отразяват грозотата й, която тя не желае да вижда. Стекло се цялото домочадие, опитали се да успокоят Олга, но тя започнала да си скубе косата и да разкъсва дрехите си, бъбрела, че всички са се наговорили срещу нея, дори самоварът отразява лицето й и всички я гледат и виждат ужасните белези. Успели да вържат нещастната жена и след известно време да я успокоят, но разсъдъкът й така и не се върнал.

От този момент нататък душевни болести започнали да преследват потомците на Румянцеви, проявявали се след едно-две поколения. Ала най-странното било, че Олга Михайловна Румянцева-Лобанова останала последната истински красива жена в този род. Дори нейната дъщеря, а и всички следващи момичета в рода Румянцеви-Лобанови се раждали ужасно грозни. Благодарение на благосъстоянието си всички те рано или късно се омъжвали и раждали деца, но нито една от тях не се радвала на истински любящ съпруг. Всички се женели за тях по сметка.

Ала ето че през 1898 година, повече от осемдесет години след трагедията, сполетяла графиня Олга, останалата от нея обичка била извадена от ковчежето, в което грижовно се пазела през всичките тези години, и окачена на ушенцето на Анна Румянцева-Лобанова. Анна, както и многото нейни предшественички, не се отличавала с привлекателна външност, но желаела да намери истинска любов, несвързана с пари и сметки. Като спомен за нещастната Олга Михайловна, която била обичана от съпруга си страстно и предано, Анна занесла обичката при бижутер, поръчала да изработят още една като нея и започнала да ги носи. По онова време тя имала кандидати, но всички преследвали нейното богатство и Анна, естествено, знаела това.

Не след дълго се намерил един младеж, в когото Анна се влюбила безумно и — най-важното — повярвала в искреността на неговите чувства. Родителите й били против: младежът изобщо не бил от знатен род, произлизал от еснафското съсловие, а не бил и богат, дори напротив. Анна твърдо настоявала на своето и казвала, че ще се омъжи за него каквото ще да става — дори да я лишат и от наследство, и от зестра, че за любовта им няма прегради и нищо няма да им попречи да бъдат щастливи. Думите й се оказали пророчески, баща й, когато научил, че Анна и младежът тайно са се венчали, лишил непокорната си дъщеря от зестра и наследство и я оставил без копейка. Младият съпруг от нежен и любящ начаса се превърнал в злобен ожесточен грубиян. Анна се опитвала да го увери, че тяхната любов е над меркантилните интереси и финансовите обстоятелства, че двамата ще работят и ще живеят скромно, но щастливо. В отговор мъжът й я сграбчил за ръката и я повлякъл към огледалото. „Каква любов, ма? — крещял той с пяна на устата. — За каква любов ми говориш? Погледни се само! Наистина ли си въобразяваш, че човек може да обикне от сърце такава като теб? Ами че ти ставаш само да плашиш децата! Човек може да те сънува само в страшен сън! Повдига ми се, щом те погледна. Бях готов да те търпя само заради парите на баща ти! А без тези пари не си ми притрябвала. Ако искаш да остана с теб, върви при баща си, падни в краката му и го моли да промени решението си.“ При тези негови думи Анна грабнала една кристална ваза и с всички сили я запратила по огледалото, в което се отразявали съпругът й, побелял от ярост и злоба, и самата тя, бледа, с издължено конско лице, прекалено дебели устни и малки безцветни очички. В тази секунда тя разбрала, че най-красиви в това отражение са обиците на ушите й. От удара огледалото се счупило, парчетата се пръснали по пода. Анна вдигнала ръце, изтръгнала обиците от ушите си и запокитила украшенията на пода.