Александра Маринина: Живот след живота

— Как така трима? — учуди се Романов. — Ти казваше, че са двама.

— Тази сутрин ми се обади Вера и каза, че счетоводителката написала заявление за напускане. Не мога повече да стоя със скръстени ръце, Родка, трябва да предприема нещо.

— Но нали в Томилин си има милиция, те там търсят убиеца — опита се да възрази Родислав Евгеневич. — Търсят го и рано или късно ще го намерят, сигурен съм.

— Ами точно там е работата — рано или късно. За мен тяхното „късно“ е вече катастрофа, клубът ми всеки момент ще се провали, всички членове ще се разбягат заедно с персонала. За мен вече е късно, съжалявам, че не предприех нещо по-рано. Родка, искам в Томилин да отиде грамотен, знаещ детектив, който ще помогне на местните милиционери.

— Не може така — усмихна се Романов. — Никакви частни лица не се допускат до оперативно-издирвателните дейности и следствената работа.

— Ти не ми разправяй какво може и какво не може! — тросна се Бегорски. — Каквото може, и сам мога да направя. А ти работиш при мен, за да организираш неща, които „не може“ да се правят. Обади се на началника на Градския отдел на вътрешните работи, а още по-добре — иди там лично и се разбери с хората, да дадат на нашия човек възможност да работи. И най-важното — намери такъв човек. Парите не са проблем, познаваш ме.

По принцип в задачата, поставена от Бегорски, нямаше нищо невъзможно, началникът на Томилинското главно управление на вътрешните работи беше задължен за едно друго на Родислав Романов, който интензивно бе контактувал с него в периода, когато още се водеха преговорите за купуването на старинното имение и земята под него. Тогава Романов помогна на милиционерския началник, реши някои негови проблеми в Москва и сега спокойно можеше да му отправи такава нищо и никаква молба, чието изпълнение всъщност изобщо нямаше да представлява трудност. Вярно, самата идея на Андрей изглеждаше на Романов абсолютно идиотска, но той никога не забравяше, че дължи сегашното си благосъстояние на стария си приятел, и смяташе за свой дълг да решава всички негови проблеми, дори онези, които според Родислав Евгеневич бяха изсмукани от пръстите.

Какво пък, ще се разбере с началството на милицията в Томилин, ще намери и кадърен детектив, готов да излезе в отпуск през януари. Не е проблем.

Навън тихо и бавно се сипеше мек сняг и правеше света уютен и спокоен. Колко е хубаво, че сега почивните дни са наистина почивни и можеш да спиш, без да се ослушваш през сън за телефона, и да не се тревожиш, че всеки момент ще ти позвънят и ще ти наредят да тръгваш, защото някъде някой е убил някого. Можеш блажено да се протегнеш под одеялото, да се обърнеш на другата страна и отново да задремеш, а можеш и да се пресегнеш за дистанционното, да пуснеш телевизора и да погледаш нещо, без да ставаш от леглото. И това не е щастлива случайност в свободен от престъпления и следствена работа почивен ден, а закономерност, която нищо не може да наруши. Сега Настя Каменская сама си е господарка на времето.

Тези радостни мисли я спохождаха всяка сутрин, когато се събуждаше. Зараждаха се в още спящия мозък и донасяха няколко мига еуфория, но щом главата се отърсеше от остатъците сън, тъгата налягаше Настя.

Вече цял месец, откак се пенсионира. Да, да, излизаше, че тя, която бе свикнала да се смята за младо и не твърде опитно момиче, е отслужила повече от двайсет и седем години, към които прибавиха и половината време от обучението й в юридическия факултет на университета, така че се получиха трийсет години без няколко месеца безупречна служба. Но не това беше най-важното. Най-важното беше, че през юни 2010 година тя щеше да навърши петдесет, че беше полковник от милицията и за да продължи да работи, ще трябва да напише рапорт с молба да удължат срока на службата й. Добре ще е, ако утвърдят рапорта. Ами ако не го направят? Настя си представи какво унижение ще трябва да изпита, когато чете отказа, резолиран върху рапорта й. Официално ще й заявят: „Вече не сте нужна, изработили сте ресурса си и сега нямате място сред нас, вървете си и направете път на младите“.

Само от тази мисъл на Настя Каменская й прилошаваше. Тя реши да не чака съдбовната дата и да напусне по-рано, по собствено желание. Началникът й не я уговаря да остане, пък и работата с него не изглеждаше сладка като мед; предишният началник — младият Болшаков с умните очи — отдавна беше повишен и на негово място дойде обикновен среден чиновник, дълбоко убеден, че кокошката не е птица, а жената не е човек.