Александра Маринина: Живот след живота

Настя напусна. Подаде оставка. Получи пенсионно удостоверение. И започна радостно да предвкусва как сега ще има много време да спи, да чете, да гледа телевизия, да се грижи за мъжа си, да му вари супи и да му пече пържоли, да пере, да глади и да чисти жилището. Ала нищо такова не се случи.

Тя си отспа за три дни. Не й се четеше. По телевизията нямаше нищо за гледане, само токшоута, напомнящи повече махленски сборища, и сериали, които бяха започнали толкова отдавна, че беше невъзможно човек да схване нещо от заплетените им сюжети. Опитите да стане добросъвестна домакиня безславно се провалиха, защото Настя, нали нямаше нито опит, нито навици, правеше всичко несръчно, глупаво и бавно, така че Льошка губеше търпение, пращаше жена си „да си почине на дивана“ и сам довършваше всичко. Той трябваше да работи, нужен му бе компютърът и тишина, затова безделничещата вкъщи съпруга чисто и просто му пречеше. Не беше лесно всеки да се усамоти: гарсониерата беше тясна и за да не пречи на мъжа си, Настя се свираше с книгата си в кухнята, а Алексей се чувстваше неудобно, задето тя седи там и скучае. Стараеше се да я развеселява, предлагаше й да гледат заедно някой филм или да излязат да се поразходят, да отидат на гости у родителите на Настя или у брат й… и Настя разбираше, че той е готов да жертва работата си, само и само тя да се чувства добре. И от това й ставаше още по-тъжно и горчиво. На никого не е притрябвала. Не е нужна на „Петровка“, откъдето я отпратиха с облекчение, защото се освободи полковнишка длъжност за по-млад офицер, не е нужна вкъщи, защото пречи на Льоша да работи* Тя е стара, наработила се и негодна за каквото и да било кранта.

Настя се мотаеше из жилището, преглъщаше сълзите си, изпускаше всичко, което хванеше, книгите не я радваха, безделието я гнетеше, но в същото време и нищо не й се правеше, постоянно беше в лошо настроение. Опомни се едва когато осъзна, че мъжът й е започнал да прекарва повече време в Жуковски, където се намираше институтът му, и все по-често остава да нощува у родителите си, които живееха там. Разбра, че не иска нищо друго освен работата, която бе вършила четвърт век и която толкова силно обичаше. Пък и нищо друго не умееше да върши.

И тя се обади на Владислав Стасов, шеф на частна детективска агенция, специализирала се, както се изразяваше самият Стасов, в помощ при обезпечаване на съдебни процеси. Тази помощ се изразяваше в това хората на Стасов да издирват свидетели и доказателства, които биха могли коренно да променят на пръв поглед очевидното и предварително прогнозирано решение на съда или поне да хвърлят съмнения относно аргументите на отсрещната страна.

Стасов ужасно се зарадва на обаждането й.

— То не бе чакане, не бе чудо — весело се развика той в слушалката, — вече цял месец те чакам. Още щом написа рапорта за напускане — и те зачаках. Е, дочаках те, така ли?

— Дочака — въздъхна Настя. — Ще ме вземеш ли на работа?

— Че как! И питаш! Ще ти дам най-добрия полог в моя курник, до любимия ти Мишка Доценко. Ще си гукате с него в свободното време.

Навремето Михаил Доценко бе работил в един отдел с Настя — и работеше добре, беше един от най-добрите оперативни работници, но когато се ожени и му се роди дете, бе принуден да свали пагоните: трябваше да мисли за издръжката на семейството си. Вече няколко години работеше при Стасов и бе напълно доволен от живота.

— Владик, а сигурен ли си, че ще се справя? — плахо попита Настя. — Защото аз съм работила повече по убийства, а вие там имате друг профил. Знаеш ли от какво ме е страх? Ще ме вземеш сега и много скоро ще стане ясно, че за нищо не ме бива, а ти няма да можеш да ме изгониш — нали сме стари приятели, и мълчаливо ще ме търпиш.

— Не се плаши, мила — оптимистично заяви Стасов, — нашата работа може и да е малко скучна, но пък деветдесет и пет процента от нея зависят от информацията, а нали събирането на информация ти е най-любимото. И за да те върна към горчивата действителност, ще ти кажа честно, че доходите при нас са твърде прилични, така че няма да умреш от глад. Хайде, ставай и тръгвай, ще напишеш заявление, ще го занесем в „Личен състав“, ще ти покажа твоето бюро и — започвай, ако щеш утре, ако щеш — още тази вечер.

Видът на кантората на Стасов силно смути Настя. През дългите години работа на „Петровка“ тя бе свикнала с огромното здание в самия център на Москва, с високите тавани, широките стълбища, беше свикнала с усещането за могъщество, което даваше и самото здание, и принадлежността към системата зад гърба й. Докато детективската агенция на Владислав Стасов се помещаваше в няколко малки стаи — два свързани апартамента на първия етаж на обикновен блок някъде си в квартал Перово. Да, всичко беше ремонтирано по европейски стандарт и офисните мебели бяха купени явно не от евтин магазин, но все пак това беше жилищен блок, прозорците му гледаха към двор, из който тичаха хлапета и се разхождаха майки с бебета в колички, и всичко беше обикновено, някак домашно и поради това изглеждаше несериозно, неистинско, като играчка. Втора вълна от тъга и потиснатост се стовари върху Настя. Сега е годна само за такава скучна, неистинска работа и самата тя от днес е никоя и няма име, защото няма в ръцете си вълшебното удостоверение и силата, застанала зад гърба й.