Александра Маринина - Живот след живота

Но все пак се захвана с работата и залягаше над нея с всички сили, така че Владик Стасов да не съжали, че я е взел.

— По принцип това не е наша специализация — недоволно каза Владислав Стасов, след като изслуша въпроса, по който бе дошъл при него този импозантен, добре облечен господин с красиво побеляла коса. — Приех ви само защото ви препоръча…

— Ако това беше ваша специализация, уважаеми Владислав Николаевич, нямаше да ми е нужна препоръка, щях да дойда при вас просто така — меко възрази Романов. — Разбирам, че в определен смисъл моля за услуга. Но не ми се искаше да се обръщам към друга агенция, защото ми казаха, че вашите детективи са много опитни и в известен смисъл — най-добрите.

— В какъв по-точно известен смисъл? — напрегнато примижа Стасов.

— Както ми казаха, при вас работят поне двама души, които по-рано са работили в отдел „Убийства“ на „Петровка“, тоест имат солиден опит при разкриването на убийства, а моят случай е именно свързан с два трупа. Настоятелно ви моля да не ми отказвате, Владислав Николаевич. Хонорарът ще бъде не просто висок, шефът ми го гарантира.

Но Стасов продължаваше да се опъва — прекалено добре знаеше как може да реагират в местната милиция на появяването на цивилно лице, което ще се опита да свърши нещо, което те самите не са могли да свършат, или още по-лошо — не са пожелали да свършат. Защото знае ли човек каква е ситуацията там, в този тих провинциален град Томилин, оперативните работници може наистина да гледат на нещата през пръсти и да не виждат очевидното, това се случва често, когато прекалено дълго се занимаваш с един случай, а може и да са наясно кой е убиецът или поне заподозреният, но по определени причини не го задържат или арестуват. Причини колкото щеш, като се започне от близко роднинство с градското или дори с областното ръководство и се свърши с най-немислими обстоятелства. Можеш да си представиш как в такъв случай ще се отнесат те към неканения гост от столицата, който само ще разрови мръсотията. Ако все пак е първото и цялата работа не е в умишлено прикриване на злосторника, а просто не са могли да разкрият престъплението, появяването на един частен детектив няма да предизвика нищо освен злоба, раздразнение и напълно справедливо негодувание. Да не говорим пък, че привличането на частни лица към следствено-оперативните действия излиза извън рамките на закона и служебните инструкции.

Стасов незабавно сподели всички тези съображения с гостенина и получи също незабавен отговор, придружен от леко виновна усмивка:

— Можете да не се безпокоите за това, Владислав Николаевич, началникът на Градския отдел на вътрешните работи ще ви окаже всякакво съдействие, вече говорих с него. Повярвайте ми, по никакъв начин не бих ви въвлякъл в авантюра и не бих ви възложил работа, предварително обречена на провал. Най-напред реших въпроса с милиционерското ръководство, получих тяхното съгласие да помогнат, а чак след това дойдох при вас. Е, какво? Какво ще ми кажете сега?

Стасов въздъхна. Много му се искаше да се ядоса на този предвидлив човек и да му каже нещо остро и ехидно, но Владислав чувстваше, че Романов му харесва. У него имаше нещо особено — дали обаяние, дали някаква харизма, — така че нямаше никаква възможност да му откаже.

— Ще прегледам вашата поръчка и утре ще ви дам отговор — каза той.

— Не ми отказвайте, моля. И възложете работата на някое кадърно момче.

„Не — помисли си Стасов, — вярно, харесваш ми, но няма да те пусна толкова лесно. Макар и само по малкото пръстче, но ще те ухапя.“ Той хвърли бърз поглед към визитната картичка на гостенина: някакво засукано име, не се запомня от първия път.

— Уважаеми Родислав Евгеневич, хайде да си разпределим ролите. Вие сте възложител, вашата работа е да формулирате задачата и да оформите поръчката, а вече моя работа е да подбера изпълнителя, който ще я изпълни по най-добрия начин. Затова не ми се сърдете, ако вместо кадърно момче, изпратя в Томилин жена на средна възраст — злорадо изрече той и се вторачи в Романов, предвкусвайки реакцията му.

Разбира се, реакцията последва незабавно. Две дълбоки бръчки, каквито липсваха само преди секунда, тутакси пресякоха високото чело на Родислав Евгеневич.

— Жена на средна възраст? Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Много кадърна, дори извънредно. Двайсет и седем години работа в отдел „Убийства“ на „Петровка“.

— Все пак ми се искаше да си имам работа с мъж — неуверено каза Романов.