Кирил Апостолов: Едуард II

Не мога да го позная, това ли е някогашният Едуард, който, обземеше ли го прищявката да се поперчи, сам отваряше вратата към терасата и вдигнал високо тулуместата си глава, тръгваше като акробат по ръба на циментения парапет, а минувачите от двете улици спираха да го гледат. Именно от този период са и най-трайните ни спомени за нашия домашен тигър с косъм на африкански лъв и с десетки по-тъмни и по-светли препаски. Очите му имаха цвета на козината и като всички жълти очи придаваха на котарака зъл и свиреп вид. В действителност зад тази привидна свирепост се криеше една неочаквана кротост, деликатност, бих казал аристократичност. А че носеше нещо благородно в себе си, това той щеше да го докаже на дело, и то много скоро.

Всичко, което казах дотук, се отнася за някогашния Едуард, не за днешния… Дремчо. И името му сменихме, защото какво е името, ако то малко от малко не отговаря на това, което е вложено в него. Представете си един страхопъзльо, който не се е отделял от полата на жена си, с името Христофор Колумб; или селски говедар с името Дарвин… Промяната у нашия Едуард настъпи не изведнъж. Отначало само взе да се залежава на дивана в кухнята, естествено, засмукал края на пухкавото одеялце. Да, този огромен котарак, тежащ колкото две новородени бебета, продължаваше да спи по този начин. Никога не бяхме го чули да мърка и „преде“, просто не умееше. А навикът да смуче, и то именно това одеялце, му бе останал още от малко коте… Заедно със залежаването или по-право като резултат на залежаването Едуард почна да пълнее, косъмът му загуби блясъка си, сякаш увяхна, а в погледа на котарака се настани тиха меланхолия и примирение. Скоро тъй затлъстя, че едвам вървеше, а за разходки и акробатически номера по парапета на терасата и дума не можеше да става. Това ни разтревожи. Покрай всичко друго — привикване, жал за животното — ние си бяхме въобразили, че чрез неговите малко на брой години и годините на дъщеря ни младостта в нашата къща успешно воюва с, общо взето, напредналата средна възраст на семейството. А какво? Излизаше, че най-младият измежду нас е остарял най-много. Ветеринарният лекар, наш приятел, го преслуша и откри, че и сърцето му не е в ред. Ами да, рекох си, след като познатият ни си отиде, нима сам не знаех, че такъв живот води до затлъстяване и отслабва сърцето. Заради детето, което си позволяваше дори да спи с котарака, ние не пускахме Едуард през прага навън. Той винаги беше гледал света, в това число побратимите и посестримите си долу на двора, през джамлъка на балкона. Възможно е някога видът на преследващите се котки и техните продрани мяукания в края на зимата да са го безпокоили, но явно това време в неговия живот бе отминало… Тъжно е да си старец на две години. Покрай него и ние като че ли остаряхме.

Времето си течеше, а Дремчо продължаваше все по-малко да яде и все повече да пълнее. По цял ден, от сутрин до вечер, смучеше одеялцето и нямаше сила, която да размърда заспалия му дух, да го накара да се заиграе. Дъщеря ни, която толкова много го обичаше, че вечер едвам успявахме да я откъснем от него, лека-полека престана да го търси, забрави някои от навиците си и също като нас, възрастните, взе да се застоява пред телевизора. С една дума и тя, както всички ни, беше малко нещо „остаряла“. Това не можеше да не ме разтревожи, защото бях убеден, че и в наши дни детето си остава дете и следователно има нужда, повече от всичко, да общува, колкото е възможно по-дълго и по-непосредствено, тъкмо с онова, което му е най-присъщо, сиреч с неговото детство и че нормативното съкращаване на този период, предприето напоследък от някои институти, само ще навреди на бъдещия човек, без да го направи по-здрав, по-умен, по-чувствителен. Но тук не за децата и за ограбеното им детство, за котарака ни беше думата. А той продължаваше да тлъстее и да старее: очите му блуждаеха, замъглени от постоянната безизразна влага, косъмът му оредя и загуби предишния си блясък и пъргавина, местата около ушите оголяха, походката му стана флегматична и тъжна и той гледаше повече да лежи, сякаш това никак не му досаждаше. Атанас Далчев бе писал някъде в своите фрагменти, че първите сигнали на приближаващата старост са загубването на зъбите, на приятелите… Сигурно е така и все пак аз си мисля, че остаряващият може да бъде разпознат още и по това откога лежането започва да му доставя радост, откога то се превръща в смисъл на живота му…