Кирил Апостолов: Едуард II

Тъй вървяха работите с нашия красив и наперен някога Едуард, а сега отпуснат и меланхоличен Дремчо, докато един ден не чухме тъничкото и нежно мяукане… Никой от нас възрастните не знаеше как малкото котенце е попаднало в жилището ни на четвъртия етаж, а дъщеря ни, от която възнамерявахме да получим по-точни сведения, изглеждаше едва ли не най-изненаданата: наистина откъде е могло да влезе в дома ни това хубавко шарено котенце с бял гердан през вратлето, с бяло като хермелин коремче и изблещени сивосини очи. На първоначалното ни учудване скоро бе сложен край, и то от кого мислите, от самото дребосъче, което след като метна няколко светкавични погледа насам-натам, тутакси се разшета свойски из кухнята, оттам на терасата, пак вътре… Слабите му крачета едва го държеха и когато трябваше рязко да измени посоката, залиташе. Но това не му попречи да посети на бърза ръка всички по-важни места, да клекне в легенчето, където същото правеше и Дремчо, да излочи застоялото мляко в чинийката, естествено предназначено не за него, да отдели минутка за тоалета си…

През това време Дремчо се бе събудил от вечно унасящия го сън и следеше мъничкото почти с любопитство.

Така започна, а по-нататък… Вярвам, читателите сами ще се досетят какви ще да са били първите възможни разговори, обвинения, упреци след неочакваната „придобивка“, кой например е „най-жестокият и зъл човек“, който мрази „беззащитните същества на земята“ и кой пък е могъл да защищава яростно и със сълзи на очи новия член на семейството; ще се досетят още, че оставането в къщи на пришелеца всъщност е било предрешено по ред причини, обстоятелства и съображения. Тъй че когато към полунощ нагазих в тъмната тишина, която в тия часове навсякъде е еднаква, но всеки успява да я изброжда успешно единствено в своя дом, та когато я пребродих и се озовах в кухнята, там ме посрещнаха две будни разтревожени зеници. Дремчо! Вечно дремещият домашен тигро-лъв бодърстваше, клекнал върху опашката си, вперил напрегнат и любопитен поглед към противоположния край на дивана. Там върху неговата любима и сдъвкана до краен предел приспанушка едва-едва повдигаше хълбочета една жива запетайка, чиято заострена опашчица, кой знае защо, не беше прибрана, както правят подобните запетайки в тия случаи, а стоеше щръкнала встрани. Пристъпих на пръсти и прокарах длан по топлото ръбесто гръбче. И тогава (виж ти приятна изненада!) стаята се изпълни с равно, едва чуто „Мър-мъррр! Мър-ррр“! Е, рекох си почти зарадвано, тоя поне ще мърка, защото, както ни беше обяснил нашият приятел, ветеринарят, котките били мъркащи и смучещи, така че занапред ние щяхме да си имаме и от двата вида и като се изморим да гледаме, ще затваряме очи и само ще слушаме. В края на краищата не е ли истина, че животът и онова, което ни заобикаля, са по-податливи за опознаване и разбиране, ако успееш да ги засечеш от различни страни и с различни средства; че само промяната на гледната точка понякога се оказва толкова важна и резултатна, колкото самата гледна точка… Жълтите окуляри, за миг отклонени към мене, отново се насочиха в другия край на дивана, та трудно можех да определя какво бе накарало Дремчо да изостави любимото си място — нахалството на пришълеца ли, привичката по-големите да отстъпват на по-малките, или благородството…

Изненадите обаче не свършваха с това среднощно откритие. На утрото, когато сложихме на детето да закусва, по навик отсипахме и на котарака. Той се наведе над паничката с чувство на погнуса. Никой от нас не забеляза кога малкото бе станало от дивана. Видяхме го да пресича с несигурни крачки стаята, запътено към котешката посуда в ъгъла. Щом го усети да приближава, Дремчо му остъпи мястото си. А то това и чакаше залости се удобно до съдинката и почна да лочи, и трябва да кажа, твърде сръчно и ловко за възрастта му, защото за съвсем кратко време от млякото не остана ни капка. Накрая то вирна нагоре муцунка, сякаш оглеждаше тавана, и взе да облизва бавно и с видимо удоволствие устата и носа си. Бодро, сито, котето си заигра с провисналата от дивана покривка, като ту ще увисне на нея, подобно маймунче, вкопчено със зъби и нокти; ту ще легне по гръб и ще почне да я перка с лапки; а когато и покривката престана да го занимава, малкият Едуардчо, Едуард II, така решихме да го кръстим, подгони топчето за тенис. Следващият обект беше самият Дремчо, ала още като го видя да се отправя към него, той предвидливо отстъпи назад. Изглежда обаче, че това движение Едуард II го изтълкува като покана за игра и скочи с ръмжене отгоре му. Видял, че няма отърваване, старият котарак хукна през отворената врата и потъна в хилядите неща на хола.