Кирил Апостолов: Едуард II

На другата утрин отново намерих малкия Едуард върху пухкавото одеялце, а Дремчо дремеше на стола до масата. Този ден двете котки почти се „подушиха“, макар големият все още да си даваше вид на безразличен и дори отегчен от постоянните задявки на пъргавото и неуморимо коте. На третата сутрин вече лежаха гръб о гръб, но не на дивана, върху одеялцето, а на стола — значи, Дремчо още не беше си пречупил гордостта и малкото бе предприело първата крачка за помирение. Все пак аз смятам, че именно от тоя ден започна тяхното голямо приятелство. И то беше неизбежно. Едуард II се оказа такава безподобна закачка, че колкото и коравосърдечен и сериозен да си, не би устоял на набезите му. Дремчо също не устоя и в края на краищата свали маската си на сдържаност и достолепност. Така начена вторият ила може би третият период в живота му, който много наподобяваше първия — веселия, безгрижния, когато на всички ни в къщи бе тъй хубаво с него… И в най-бурните игри пак той бе по-големият, по-разумният, по-предвидливият. Станал твърде несръчен поради затлъстяването си, но безкрайно внимателен и деликатен, истинско удоволствие беше да го наблюдава човек какви неимоверни усилия полага в борбата, за да не повреди крехкото телце на противника си било с едно по-силно постисване на острите и здрави зъби, които трошеха кокалите на неделните пилета от нашето меню като сламки, било с непремерен удар на някоя от четирите лапи, всяка тежаща колкото целия Едуард II. Вечер двамата силягаха заедно на дивана и Дремчо отвикна да смуче одеялцето, сякаш чувствуваше неудобство пред малкия.

Ето как нашият дом отново възвърна радостта си от дните, когато Едуард, още младо коте, препускаше като кон от единия до другия край на апартамента и събираше лекото чипровско килимче в хола, или легнал по гръб на пода, въртеше с крака табуретката, все едно, че въртеше пумпал, а ролките скърцаха и гумените им подметки хвърчаха по всички посоки за общ ужас на възрастните и за неописуем възторг на детето. И сега пак двамата с Едуард II тропотеха по цял ден из къщата или влезли в единоборство, ръмжеха като същински зверове, докато най-после по-големият, по-умният, не отстъпеше. Да, домът ни пак се засмя, както едно време, и привечер, като си идвахме от работа, ние все по-често се застоявахме в кухнята или там, където бяха в този час четириногите ни приятели, и все по-рядко имахме желание да седнем пред телевизора. Младостта пак бе открехнала прозорчето си към нас, а където е тя, там е и веселието, и изобщо животът.

От постоянните надпрепусквания и игри ли, от недоспиването ли, Дремчо взе да отслабва и за кратко време възвърна добрата си стара „форма“ от доброто старо време. При поредния преглед приятелят ни, ветеринарят, намери, че вече на сърцето му няма нищо. И всички пак почнахме да му викаме, както по-рано, Едуард; и у него отново се прояви някогашната привичка да излиза на терасата и с бавна царствена походка да изминава парапета от единия до другия му край, повел подире си сиво-белия Едуард II; и отново минувачите от двете улици взеха да спират край нашата кооперация.

Този неделен ден се успахме всички. Когато към девет отворих кухненската врата, първото нещо, което ми направи впечатление, бе крайно необичайната поза, в която лежеше Едуард II, и неспокойният поглед на големия котарак — учуден и едновременно гузен, смутен. Щом прекрачих прага, той отмести за миг очи към мене, като че искаше да ме попита защо Едуардчо не желаеше да си играят. Отидох при малкото котараче, приклекнах над него и едва сега забелязах сдъвканата, още мокра козинка по вратлето му. Обърнах го и тогава открих кървавата мокрота отдолу. Ех, Едуард, Едуард!…

Бях убеден, че не го е направил нарочно, че по-скоро е станало от много обич, но щях ли да убедя дъщеря ни, пък и да я убедя, това щеше ли да намали скръбта й, и не само нейната. Вдигнах трупчето, то беше почти без тегло, увих го в няколко вестника и го натиках на дъното на боклукчийската кофа, та да не го изровят уличните кучета и котки. А на детето казах, че на Едуард II, види се, не му е харесало у нас и е избягал.

След тоя случай Дремчо отново се залежа върху своето одеялце и вкъщи пак зацари познатата, лъхаща на старост тишина, в която няма да чуеш друго освен гласа на някой от поредните говорители по телевизията.

© Кирил Апостолов

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Български разкази за животни. Антология