Едуард Литън - Бурен живот

Може би господин Малтрейвърс не би гледал тъй безразлично на Ърнест, ако той би бил един обикновен по-малък син. Ако една професия беше необходима за него, господин Малтрейвърс естествено би се загрижил за това. Но Ърнест беше наследил от една роднина по майчина линия имот, който му даваше доход от четири хиляди лири годишно и така той беше станал независим от баща си. Това още повече ги разделяше. Господин Малтрейвърс постепенно започна да не счита Ърнест за собствен син, престана да го съветва, хвали или контролира, обаче той го приемаше като мило, обещаващо, привлекателно момче, което без голям труд от своя страна щеше да бъде гордост за семейството си и щеше да се отдаде на своите ексцентричности, разчитайки на четири хиляди годишно. Господин Малтрейвърс за пръв път беше сериозно в недоумение, когато момчето на шестнадесетгодишна възраст, след като беше изучило немски, и, увлечено във „Вертер“ и „Разбойници“, му съобщи желанието си, което звучеше като настоятелно искане, да отиде в Гьотинген вместо в Оксфорд. Никога понятията на господин Малтрейвърс за едно правилно образование не се бяха оказвали тъй противоречиви. Той отвърна отрицателно и забърза към кабинета си, за да напише дълго писмо до Кливлънд, който беше с награда в Оксфорд и който сигурно би бил на неговото мнение. Кливлънд, вместо да отговори на писмото, дойде сам: изслуша внимателно всичко, което бащата имаше да каже, след което излезе с младежа в парка. Резултатът от този разговор беше, че Кливлънд застана на страната на Ърнест.

— Но, драги ми Фредерик — каза учуденият баща, — аз мисля, че момчето ще вземе всичките награди в Оксфорд.

— И аз имам няколко от там, Малтрейвърс, но нямам полза от тях.

— О, Кливлънд!

— Аз говоря сериозно.

— Но това е много странно.

— Твоят син е твърде чудесен младеж.

— Страхувам се, че е такъв… страхувам се, че е такъв. Бедното момче! Но какво ще научи то в Гьотинген?

— Езици и независимост — каза Кливлънд.

— И класиците… класиците… ти си отличен старогрък!

— Има много старогърци в Германия — отговори Кливлънд, — и Ърнест съвсем не може да забрави това, което вече знае. Драги ми Малтрейвърс, момчето не е като повечето умни младежи. То трябва да преживее приключения и възбуди по негов си почин, иначе ще стане един мързелив мечтател, или един непрактичен ентусиаст за цял живот. Остави го сам да се справя. Кутбърт е постъпил в гвардията, така ли?

— Но той бе преди това в Оксфорд.

— Хм! Какъв хубав младеж е той!

— Не така висок като Ърнест, но…

— С по-хубаво лице — каза Кливлънд. — Този ви син може да бъде гордост в едно отношение, а Ърнест, надявам се — в друго.

Студентът от Гьотинген меланхолично се запъти към къщата на този джентълмен, тъй сполучливо избран за негов настойник.

Къщата на Кливлънд беше италианска вила, приспособена за английския климат. През една йоническа арка се влизаше във владение от осемдесет или сто акра, което бе добре залесено и изкуствено наредено. Пътят минаваше през зелена поляна със стари дървета, заобиколени от изобилни храсти и цветя в кошници, обвити с пълзящи растения или цъфтящи във вази, поставени с вкус и с класическо внимание на подходящи места. Стари бръшляни и скромно навеждащи се върби бяха особено и изкусно наредени от притежателя. Без да бъде отрупано или изтънчено обработено, цялото място излъчваше разнообразна, култивирана красота; въздухът придобиваше различна миризма от различните растения при всяко завиване на пътя и цветовете на растенията, както и листата, се различаваха при всяка гледка.

Най-после, на една полянка, снишавайки се към прикътано езеро, отрупано с липи и кестени, зад което имаше гъста гора, се открои самата къща, която получи изведнъж своя завършен, коронован вид. Тя бе дълга и ниска. Колони подпираха покрива и се простираха по цялото протежение, издигнати над основите, с вид на покрита тераса; широки стълби с масивни стълбове, вази с алое и портокалови дървета водеха към полянката; под клоните бяха наредени статуи, римски антики и редки чуждестранни сувенири. От другата страна на езерото друга тераса, твърде широка, украсена, на дълги интервали с урни и скулптурни работи, бе в контраст с хълмистия и сенчест отсрещен бряг и разкриваше през неочаквани отвори между дърветата широки изгледи към хоризонта с гордата Темза, която се виеше в мъглата. Вътрешността на къщата съответстваше на фасадата. Всичките главни стаи, както и спалните, бяха на един етаж. Малка, но висока осмоъгълна зала водеше към четири последователно и богато подредени стаи. На единия край се намираше сравнително малка столова, таванът на която беше боядисан с ярки бои, а по стените бяха нарисувани приятни изгледи доста сполучливо. До прозореца имаше вдлъбнатина в стената, дето беше поставена статуя, копие на пеещата фауна. От тази стая се отиваше в картинна галерия, в действителност необогатена с безсмъртни скъпоценности, с каквито претендират за величие принцовете. Кливлънд притежаваше богатството на обикновен джентълмен и, понеже го управляваше с предпазлива икономия, то задоволяваше всичките му изтънчени желания. Картините бяха серии — някои оригинални, някои копия (а копията бяха, в повечето случаи, най-добрите) — на любимите художници на Кливлънд. И беше обяснимо защо измъченото и замислено лице на паната се оказваше на централно, почетно място. От тази стая се отиваше в библиотеката, най-голямата стая в къщата, която беше забележителна както с големината си, така и с украшенията си. Тя беше около двадесет метра дълга. Етажерките бяха украсени с бронзови бюстове, докато поставените в открити сводове, на интервали, статуи с особени огледала придаваха на всичко вид на галерия с лице, отворено от наредените с книги стени, и още — усещаше се във всичко една класическа мекота, една почивка за очите, прозорците, които бяха обърнати към колоните и открояваха възхитителна гледка към скулптурните работи, цветята, терасите и езерото навън хармонираха тъй добре с тези сводове, щото действителната гледка почти уверяваше, че всичко е изработка на някоя майсторска ръка от поетичните градини, които още украсяват хълмовете на Рим. Кливлънд беше голям любител на скулптурата. Той я обичаше не само заради нейната красота, но и за интелектуалния ефект, който тя придава, където и да се намира. Отражението върху ума и вкуса на човека, причинено от постоянната гледка на паметници на единственото незагиващо изкуство, което прибягва до физически материали, е неизказуемо. Гледайки гръцки мрамор, ние се запознаваме почти несъзнателно с характера на гръцкия живот и литература.