Едуард Литън - Бурен живот

— Гледате ли някога латинския превод, когато четете Есхил? — попита веднъж един ученик Кливлънд.

— Този е моят латински превод — каза Кливлънд, показвайки към Лаокоон, свещенослужителя на Аполон в Троя.

От библиотеката се отиваше в малък кабинет за любопитни стари вещи и медали. Друга една врата от библиотеката водеше към коридор, който свързваше главните спални; най-близката врата беше тази на частната стая за занятия на Кливлънд, която се съобщаваше с неговата спалня.

Господин Кливлънд беше предупреден бързо от стражата си и прие младежа с гостоприемна усмивка, при все че очите му бяха влажни и устните му трепереха — тъй като момчето приличаше на баща си! — едно ново поколение започваше нашествието си за Кливлънд.

— Добре дошъл, драги ми Ърнест — каза той, — тъй съм радостен задето те виждам, затова няма да ти се сърдя за твоето мистериозно отсъствие. Ето я твоята стая, виждаш името си над вратата — тя е по-голяма от тая, която си имал досега, тъй като си вече мъж. Виждаш, че си близко до колоните. Но какво е станало с теб, драгото ми момче? Колко бледен изглеждаш! Бъди весел… бъди весел. Добре, аз сам ли трябва да се развеселя, или ти ще ме заразиш…

Кливлънд излезе бързо — той се замисли за изгубения си приятел. Ърнест потъна в първия стол и закри лицето си с ръце. Слугата на Кливлънд влезе, разшета се в стаята, разтвори куфара и приготви вечерните дрехи. Но Ърнест нито погледна, нито проговори; първият звънец удари; вторият удари още по-силно, но той не ги чу. Беше напълно обзет от чувствата си. Първите звуци от благия глас на Кливлънд бяха докоснали една мека корда, която в разстояние на месеци на загриженост и възбуждение се беше притаила в тъга, но никога не се беше проявила чрез сълзи. Нервите му бяха разклатени — тези здрави млади нерви! Когато най-напред видя Кливлънд, той си спомни за починалия си баща, но след като погледна около приготвената за него стая и забеляза вниманието, което беше положено за неговите удобства, и видя нежните спомени в най-дребните неща навсякъде, пред него изпъкна Алис, внимателната, смирената, привързаната, изгубената за него Алис. Учуден от забавянето на прислугата си, Кливлънд се върна в стаята; Ърнест седеше мирно, закрил лицето си с ръце. Кливлънд положи нежно ръка на рамото му и Малтрейвърс заплака като дете. Лесно беше да се извикат сълзи в очите на този младеж; една великодушна или нежна мисъл, една стара песен, най-простата мелодия, бяха достатъчни за това. Но буйната и ужасна страст го завладяваха първи път истински и той вече бе познал бурната горчивина!

Тесният залив между Младостта и Мъжествеността ние преминаваме деветдесет на сто по моста на въздишките. Този интервал обикновено бива зает от някоя измамена или разочарована любов. Интелектът е затвърдял от огъня, през който е преминал. Умът се е възползвал от развалините, причинени от всяка страст, и ние можем да очертаем пътя си към благоразумието с помощта на тъгите, които сме преживели. Но Малтрейвърс се намираше още на моста, където често, както умът, така и тялото, биват слаби. Кливлънд остроумно откри, че чувствата му вземат участие в промяната, която той със съжаление вижда, но имаше деликатността да не изтръгне от младежа признание за нея. Полека-лека се привърза тъй силно към сърцето на Ърнест, че една вечер му каза всичко. Като светски човек, Кливлънд се радваше, че нещата не са отчайващи, но се страхуваше от някаква връзка с женена жена. Разбира се, като човек, който превъзхождаше света изобщо, той симпатизираше на нещастното момиче, което Ърнест му описа искрено и непреувеличено ласкателно, и той се въздържа от утешения, които биха били безполезни. Чувстваше действително, че Ърнест не е човекът, който може да изневери на разцвета на мъжествеността си заради една сянка от храст; че с един такъв кръвен, буен и здрав темперамент той най-после ще се съвземе от отпадналостта си, и ако това би му дало известно предупреждение, не би се отклонил съвършено от гризенето на съвестта. Той знаеше също, че малцина стават велики писатели, или велики хора (и си въобразяваше, че Ърнест е роден да бъде един от тях), без жестоките чувства и страстните борби, през които Вилхелм Майсторът на Действителния Живот, трябва да премине чиракуването си и да достигне Майсторската Степен. Но най-после той беше сериозно загрижен за здравето на момчето. Една постоянна мрачност изглежда го водеше към гроба. Напразно Кливлънд, който тайно го насочваше към обществена кариера, се мъчеше да възбуди амбицията му — духът на момчето изглеждаше съвършено съкрушен и посещението на някоя политическа личност, или споменаването на някой политически труд, го принуждаваха да отиде в уединената си стая. Най-после неговата умствена болест взе друг обрат. Той стана изведнъж съвсем болезнен, ако не фанатичен — щях да кажа религиозен, но тази не е подходящата дума, нека го нарека псевдорелигиозен. Здравият му разум и култивираният му вкус не му позволиха да се възхищава от бесните трактати на неучени фанатици — притихна с добрите и прости елементи на Светото писание и се закле в един мрачен и интензивен фанатизъм. Той не виждаше Бащата Бог, но ден и нощ бленуваше само за Него. Потреперваше до бледност от собствените си въображения, и както земята, тъй и небето, еднакво изглеждаха черни с вечния гняв. Тези признаци съвършено осуетиха надеждите на Кливлънд и го объркаха. Той не знаеше какво лекарство да употреби и учуден видя, че Ърнест започва да прилича на него. Възвишените му стремежи, сериозните му занятия бяха считани от младия, но сериозен ентусиаст за мизерни забавления на Манон — бога на олицетворените богатства в Светото писание. Беше вероятно Ърнест Малтрейвърс да умре в някоя лудница.