Едуард Литън: Бурен живот

На около четири километра от един наш индустриален град се простираше широко и пусто поле — по-тъжно място едва ли би се намерило — тревата рядко никнеше из тази камениста почва. В цялото неприветливо пространство не се забелязваше нито едно дърво. Самата природа като че ли бе изоставила това усамотено място, като че ли то бе заплашено от непрекъснатия шум на съседните ковачници и даже изкуството, което взема всичко за своя услуга, с презрение би се отказало да се възползва от пустошта му. Имаше нещо фатално и необикновено в това място. Особено през дългите зимни нощи, когато се виждат далечните огньове и светлини, които придават на околностите на някои индустриални местности съвършено странен вид. Дотолкова тази местност беше изоставена от хората, че на много километри не се виждаше никакво заселище, освен една малка, уединена, мизерна хижа, построена недалеч от главния път, който пресичаше полето по средата.

В тази самотна къща по времето, когато започва нашия разказ, живееха мъж и момиче. Мъжът беше на около петдесетгодишна възраст, в мръсни, вехти дрехи, с копринена кърпа, украсена с голяма брошка от фалшиви скъпоценни камъни, увита около мускулестата шия. Изпокъсаният му панталон беше декориран с прашки: едната — от цинкова тел, а другата — от медна тел. Телосложението му — неохранено, но жилаво, подсказваше притежаването на значителна физическа сила. Лицето му беше преждевременно набръчкано, а косата му падаше под ниски и груби, отвратителни вежди, издаващи постоянна злоба, която никаква усмивка на устните (а човекът се усмихваше често) не можеше да изпъди. Това бе лице, което говореше за продължителни и закоравели пороци — лице, върху което миналото бе изписало неизлечими белези. Белези, причинени от палач, не биха се изрисували по-ясно, нито биха предизвикали по-бързо предупреждение и покорение у честните и смирени хора.

Той беше зает с броенето на няколко мръсни монети, които при все, че бе съвсем лесно да се пресметнат, продължаваше да ги брои и преброява, като че ли това действие би могло да увеличи тяхната сума.

— Трябва да има някаква грешка тук, Алис! — каза той с нисък тон. — И как е възможно да имаме толкова малко пари? Ти знаеш, че имах две лири в чекмеджето в понеделник и сега трябваше да си взема от тях, проклетнице!

Лицето, към което се бе обърнал така, седеше на срещуположната страна на неразгорелия се добре, задушаващ огън; то погледна смирено и бе съвършено противоположно на това на мъжа: девойка на около петнадесетгодишна възраст с бледи страни, забележително чисти и деликатни, въпреки белезите от слънцето, които бяха причинени вследствие на работата, която тя вършеше. Нейната червено-кафява коса се спускаше на редки и естествени къдри по челото и грациозността й бе забележителна, при все че бе тъй млада. Лицето й красиво, още с детски черти, имаше израз, който причиняваше болка. Когато заговореше, или се усмихнеше, или само потрепнеше с някой мускул, очите, цветът и устните се възпламеняваха и показваха, че у това същество се крие живот.

— Не съм откраднала нищо, тате — каза тя с тих глас, — бих желала да взема нещо от тях, но зная, че ще ме биеш, ако направя това.

— А защо ти са пари?

— Да си купя храна, когато остана гладна.

— За нищо друго ли?

— Не зная…

Момичето млъкна. След малко продължи:

— Защо не ме пуснеш да отида да работя с другите момичета по фабриките? Ще спечеля пари и за мен, и за теб.

Мъжът се усмихна с усмивка, която раздвижи внезапно всичките черти по лицето му.

— Дете — каза той, — ти си едва на петнадесет, ти си една жалка глупачка — ако отидеш по фабриките и се отдалечиш от мене, какво ще правя аз? Не! Мисля, че ти, която си толкова красива, би могла да имаш пари по друг начин.

Момичето изглежда не бе разбрало намека и повтори разсеяно:

— Бих предпочела да отида по фабриките.

— Глупости! — каза човекът сърдито. — Аз имам три проекта за…

Той бе прекъснат от силно почукване по вратата. Пребледня и измърмори:

— Кой може да е? Късно е, вече е към единайсет. Пак! Пак! Алис, попитай кой е.

Девойката застана за момент като омагьосана до вратата. Тъй както стоеше там — финото й телосложение, сърдечният й поглед, променящият се цвят на лицето й, крехката й младост и особената грация в позата и в жестовете, биха послужили за идеал на някой художник при опитите му да възпроизведе селската красота.