Едуард Литън - Бурен живот

Почувства, че е наблюдаван. Почувства, че над него виси опасност. Почувства, че ако се престори на заспал, би било сигнал за смъртна борба. След известно време всичко утихна. Почти половин час измина, откакто бе чул стъпките по стълбата. Това положение започна да се отразява върху нервите му, те се възбудиха — положението стана непоносимо. Това, което изпитваше сега, не бе страх — това бе твърде изостреното чувство на смъртно неприятелство, чувство, което човек изпитва, когато знае, че окото на тигъра го следи и очаква рано или късно той да се нахвърли върху му. Самото очакване се обръща в агония. И, виждайки, че опасността е неизбежна, самият човек желае да ускори смъртната борба.

Съвършено неспособен да понася повече възбудените си нерви, пътникът стана най-после, фиксира погледа си върху фаталната врата и реши да извика с висок глас на оня, който се опитваше да влезе, но ето че чу леко почукване на прозореца; то се повтори и потрети, а на третия път снишен глас произнесе името Дарвил. Сега бе ясно, че са пристигнали съзаклятници: той нямаше вече да се бори само с един човек. Въздъхна дълбоко и се ослуша с туптящи уши. Дочу стъпки отвън; те се оттеглиха — и настана тишина.

Той замръзна на едно място за няколко минути, след това пристъпи предпазливо и твърдо към вътрешната врата, до която си въобрази, че се намира неговият хазяин; с твърда ръка се опита да премахне преградата, но вратата бе затисната и от другата страна.

„Така! — каза си горчиво, като скърцаше със зъби. — Ще трябва да умра като мишка в капан. Добре, ще умра, но хапейки.“

Той се върна на предишния си пост, изправи се и застана, като сграбчи простото си оръжие, готов за най-лошото и малко окуражен от гордото съзнание за своите естествени преимущества в подвижност, ръст, сила и ловкост. Минутите течаха; затишието беше нарушено от някого при вътрешната врата; той чу преградата да се изтегля леко. Повдигна оръжието с двете си ръце, но се сепна, когато видя, че влиза Алис. Тя се появи боса, бледа като мрамор, с пръст на устните.

Приближи се и го хвана за ръката.

— Те са под стрехата отзад — прошепна, — търсят чука, имат намерение да те убият! Бягай от тук… бързо!

— Как?… Вратата е заключена!

— Чакай! Аз взех ключа от стаята му.

Тя отиде до вратата, вмъкна ключа — вратата се отвори. Пътникът постави наново раницата на гърба си и с една крачка стигна до прага. Момичето го спря:

— Не казвай никому нищо за това; той е мой баща… Ще го обесят.

— Не, не! Но ти?… Вярвам, че си в безопасност, разчитай на признателността ми. Утре ще бъда в най-добрия хотел… потърси ме, ако можеш! Коя посока да взема сега?

— Наляво.

Чужденецът беше вече отминал известно разстояние — в тъмнината и сред дъжда тичаше с бързината на младостта си. Момичето се побави за момент, въздъхна, след това се изсмя високо; затвори, затисна отново вратата и започна да се измъква обратно, но от вътрешния вход влезе яростният баща с още един човек, с широко, късо и жилесто телосложение, със заголени ръце, носещ голям чук.

— Какво? — изръмжа бащата. — Алис! Ти си го пуснала да си отиде?

— Казах ти, че не трябва да го убиваш.

Дивакът блъсна дъщеря си на земята, прескочи я, отвори вратата и, придружен от другаря си, се впусна в неопределено преследване на предопределената жертва.

Започна да се зазорява; беше тиха, влажна, мъглива сутрин; тревата потъваше под краката, пътищата бяха натежали от кал, дъждът от миналата нощ беше образувал тук-там широки и плитки блата. Към града се движеха вече файтони, коли и групи от пешеходци; от време на време се чуваше острия клаксон на някоя ранна кола, возеща добре облечените си пътници.

Познатият ни младеж скочи през някакъв стобор на пътя, тъкмо срещу камъка, който показваше, че има още един километър до…

„Благодаря Богу! — каза си той. — След като прекарах нощта по блатисти места, като светлина, която се появява нощно време така сякаш произлиза от разлагане на мъртви животни и растения, пристигам най-после до града. Благодаря Богу и за всичките му милости през нощта! Сега дишам свободно. Аз съм спасен!“

Вървеше бързо; задмина бавно движеща се кола, задмина група механици, стадо овце и видя да върви свободно пред него момиче с износени, прости дрехи. Току-що щеше да задмине и него, но чу тихо извикване. Момичето се оказа неговата спасителка от миналата нощ.

— Небеса! Действително ли си ти? Мога ли да вярвам на очите си?