— Действително, баща ми е. И майка също! Твърде беден е, господине. Когато го погледнах в очите и когато след това, докато вие бяхте обърнат гърбом, той взе ключа от вратата, почувствах, че… че сте в опасност.
— Добро момиче… продължавай.
— Казах му за това, когато се качихме горе. Не знаех дали да го вярвам, когато каза, че няма да ви навреди, но откраднах ключа от външната врата, който той бе захвърлил на масата, и се прибрах в стаята си. Вслушах се зад моята врата; чух го да слиза долу; той се спря за известно време; а аз го наблюдавах отгоре. На мястото, където стоеше, има една задна врата към полето. След известно време чух един глас да му шепне: познах гласа и след това те, двамата, излязоха през задната врата; тъй че аз се промъкнах долу, излязох навън и се ослушах и знаех вече, че другият човек е Джон Уолтър. Мене ме е страх от него, господине. И тогава Уолтър каза: „Аз ще взема чука и няма значение дали ще бъде буден или заспал, ние ще извършим това.“ А баща ми каза: „Чукът е под стряхата.“ Видях, че няма никакво време за губене, господине, и… и… но вие знаете останалото.
— Но как избяга ти?
— О, баща ми, след като се разговори с Уолтър, дойде в стаята ми, би ме и ме заплаши; като си легна, се облякох и се измъкнах навън; тъкмо беше започнало да се разсъмва и тръгнах, и вървях, докато те срещнах.
— Бедно дете, в какъв вертеп, в какво гнездо на пороци си израснало!
— Какво, господине?
— Не ме разбираш. Учила ли си се да пишеш и да четеш?
— О, не!
— Молиш ли се понякога?
— Молила съм се на баща ми да не ме бие.
— А на Бога?
— Бог ли, господине? Какво значи това?
Малтрейвърс се отдръпна ужасен и подплашен. При все че беше преждевременно философ, това дълбоко невежество обърка неговия ум. Беше чел всичките спорове на учените върху това — дали понятието за Върховното същество е вродено, но никога досега не се бе срещал с човек, който да не съзнава каквото и да било за Бога.
След малка пауза каза:
— Бедното ми момиче, ние не се разбираме. Знаеш ли, че има Бог?
— Не, господине.
— Никой ли не ти е говорил за това кой е направил звездите, които сега гледаш, земята, върху която ходиш?
— Не.
— А не си ли помисляла никога сама за това?
— Защо да съм помисляла? Какво общо има това, когато съм замръзнала и гладна?
Малтрейвърс я погледна недоверчиво:
— Виждаш ли голямото здание с кулата, която се издига към звездите?
— Да, господине, разбира се.
— Как се нарича то?
— Черква.
— Никога ли не си влизала там?
— Не.
— И не знаеш какво правят хората там?
— Баща ми казва, че един човек говори глупости, а другите хора го слушат.
— Твоят баща е… не е важно. Добри небеса, какво ще правя с това нещастно дете?!
— Да, господине, аз съм много нещастна — каза Алис, дочувайки последните му думи и сълзи потекоха по бузите й.
Малтрейвърс не помнеше през живота си да е бивал толкова покъртен. Той почувства, че има някаква святост в нейното невежество, и неговата признателност и благородно чувство към нея придобиха почти братски вид.
— Знаеш ли поне какво значи училище?
— Да, говорила съм с момичета, които ходят на училище.
— Би ли желала да ходиш на училище?
— О, не, господине… моля те, недей!
— Какво би желала да правиш тогава? Говори, дете. Аз ти дължа тъй много, че бих се почувствал твърде щастлив да те видя, че имаш удобства и си задоволена по начин, какъвто желаеш.
— Бих желала да живея с вас, господине.
Малтрейвърс се сепна, полуусмихна се и се зачерви… Но, като погледна в очите й, които бяха фиксирали погледа си в неговите, забеляза такава непристореност, щото разбра, че тя е съвършено невежа й тълкуването, което би могло да се направи на едно тъй откровено изявление.
Казах, че Малтрейвърс бе едно буйно, ентусиазирано, чудновато същество — фактически, пълно с необикновен германски романтизъм и със свръхестествено съзерцание. Той се бе затворил веднъж в разстояние на месеци да изучава астрономия; друг път за малко щеше да рискува живота си и свободата си в една яростна конспирация на младите републиканци от неговия университет, в която, бидейки по-смел и по-луд от болшинството от тях, беше активен водител. Това бе, действително, лудост, която го бе принудила да напусне Германия по-скоро, отколкото той самият или родителите му желаеха. Той нямаше в себе си нищо от трезвеността на англичаните. Всичко, което бе странно и ексцентрично, имаше едно непротивостоимо очарование за Ърнест Малтрейвърс. Ето защо у него се зароди внезапна идея, която се съюзи с фантастичната му философия. Той сам щеше да учи това очарователно момиче — то щеше да пише красиви букви върху листовете. Уви, не помисли за резултатите! На тази си възраст Ърнест Малтрейвърс никога не успяваше да предвиди последствията от разгорещеността на един прибързан опит.
Читать дальше