Едуард Литън - Бурен живот

— Алис, ти пееш очарователно!

— А! Господине, вие… вие… — тя спря изведнъж и започна да трепери.

— Да, аз те подслушвах, Алис.

— И се сърдиш?

— Аз… Ни най-малко. Това е талант, но ти не знаеш какво значи талант; искам да кажа, че е много добре човек да има слух, глас и сърце за музиката; а ти имаш и трите качества.

Той се спря, понеже почувства, че ръката му е подхваната; Алис тутакси я сграбчи и целуна. Малтрейвърс беше пронизан от особен трепет, но имаше нещо в погледа на момичето, което показваше, че то съвсем не съзнава, че извършва нескромно и дръзко действие.

— Тъй много се страхувам да не се разсърдиш — каза Алис, като изтри очите си, докато отпускаше ръка, — и сега, предполагам, знаеш всичко.

— Всичко?

— Да, как те слушах всяка вечер и лежах будна цели нощи с музиката на звучащия в ушите ми твой глас, докато се опитах да възпроизведа сама песента ти и тъй, най-после, се реших да пея свободно. Аз обичам това много повече, отколкото да се уча да чета.

Малтрейвърс беше възхитен, момичето се бе докоснало до една от неговите слаби точки. При все това той остана мълчалив. Алис продължи:

— А сега, господине, надявам се, ще ми позволите да идвам и да сядам отвън пред вратата всяка вечер и да ви слушам; аз няма да нравя никакъв шум… ще бъда тиха.

— Какво? В този студен коридор, в тези горчиви нощи?

— Аз съм свикнала със студа, господине. Баща ми не ми позволяваше да паля огън, когато отсъстваше от къщи.

— Не, Алис, ти ще идваш в стаята, когато аз свиря, и ще ти дам един-два урока. Радвам се, задето имаш толкова добър слух; той може да ти помогне да изкарваш честно препитанието си, когато ме напуснеш.

— Когато аз… но аз нямам намерение да ви напускам никога, господине! — каза Алис задъхана.

За щастие, може би, по това време към тях се присъедини господин Симкокс, старият учител. Алис се оттегли, за да приготви учебниците си, а Малтрейвърс сложи ръката си на рамото на учителя и каза:

— Вие имате една бързосхващаща ученичка, надявам се, господине…

— Съгласен съм с вас, Бътлър. Тя напредва неочаквано, занимава се много, когато отсъствам. Но и аз полагам доста старания от своя страна.

— А успяхте ли — попита Малтрейвърс със сериозен тон, — да внушите на бедното дете някои от тези по-светли понятия, за които ви говорих при първата ни среща?

— Как, господине, тя беше действително почти езичница… Разбира се, вече доста се е променила.

— На какво сте я научили?

— На това, че Бог я е създал.

— Това е голяма крачка напред.

— И че Той обича добрите момичета, и бди над тях.

— Браво! Вие надминавате Платон.

— Не, господине, аз никого не надминавам, освен малкия Джон Търнър. Но той е един глупак.

— А! И на какво друго сте я научили?

— На това, че Дяволът търси и намира лошите момичета, и…

— Спрете тук, господин Симкокс. Няма значение Дяволът засега. Нека тя се научи най-напред да прави добро, така че Бог да я обича; останалото само ще дойде. Ние можем да минем без Дявола засега: той е една голяма тайна и трябва да се приближим към нея предпазливо — измърмори Малтрейвърс.

Симкокс трепна учуден.

— Моли ли се тя?

— Научих я на една малка молитва.

— И възприе ли я охотно?

— Бог да я обича, да! Когато й казах, че трябва да се моли на Бога да благослови нейния благодетел, тя не искаше да си отдъхне, докато не й повторих и потретих молитвата, научи я наизуст изведнъж.

— Достатъчно, господин Симкокс, не ви задържам повече.

Забравил безвкусната си закуска, Малтрейвърс продължи размишленията си; той не престана, докато не се убеди, че изпълнява само своя дълг към Алис, като я обучава, за да култивира очарователния талант, който тя очевидно притежаваше и чрез който можеше да придобие своята собствена независимост. Той си въобразяваше, че по този начин ще се освободи от едно задължение и една отговорност, които често го смущаваха. Алис би го напуснала, подготвена да изживее живота си по един честен професионален път. Това бе отлична идея. „Но има опасност!“ — прошепна му съвестта. „Така ли?“ — отговориха философията и Гордостта, тези умни будали, които са винаги тъй тържествени. „Но какво е добродетел без жизнен опит?“

И отсега нататък всяка вечер, когато прозорците биваха затворени и огнището — разпалено, докато ветровете бушуваха и дъждът се плискаше навън, една нежна и приятна форма се движеше в стаята на студента и неговите диви песни се пееха от един глас, който природата бе създала по-сладък от неговия!