Едуард Литън - Бурен живот

— Ще си отида, когато и където пожелаеш… колкото по-скоро, толкова по-добре… утре, да, утре; ти се срамуваш от бедната Алис и аз съм била тъй глупава — да бъда толкова щастлива. — Тя се бореше с чувствата си и продължи задъхана: — Ти знаеш, че Бог ще ме чуе, дори когато не съм с теб, и когато зная повече, ще мога да се моля по-добре и Бог ще те благослови, господине, и ще те направи щастлив, защото аз никога не бих могла да се моля за нещо друго.

Малтрейвърс беше до нея, повдигна лекото й тяло в прегръдката си и нададе диви и страстни възклицания:

— Алис, скъпоценна моя… прости ме; няма, няма никога да се разделим! — Стискаше ръцете й, докато тя бе облегнала главата си върху гърдите му. Той не можеше да противостои на изкушението и започна да целува продължително красивите й очи, докато те го погледнаха бавно, и ръцете й го прегърнаха нежно.

— Алис — прошепна той. — Алис, миличката ми, обичам те! О, как те обичам! — Той не целуваше вече очите й, целуваше само устните й, докато те сладко се полуусмихваха и полувъздишаха. Целувката се забавяше. Умът на Малтрейвърс се размъти… И самият Зенон, философът, роденият далече преди Христа, сигурно бе правил същото на осемнадесетгодишна възраст.

Ние сме склонни да сравняваме гласа на съвестта с нощната тишина. Но аз мисля, че грешим. Тя е невинна. Трябва да имаме предвид ужасната „следваща сутрин“, когато разсъдъкът е съвършено буден и гризенето на съвестта забива зъбите си в него. Изиграл ли е на комар някой всичкото си състояние, или е застрелял приятеля си на дуел, извършил ли е някое престъпление, или си е причинил неприятност — това е следващата сутрин, когато непоправимото минало се изпречва пред него като дух; тогава гробищата на паметта излагат своите грозни мъртъвци — тогава е омагьосаният час, когато мръсният враг, който е в нас, може би най-малко може да ни изкушава, но най-много — да ни измъчва. През нощта ние можем да се надяваме на едно прибежище — забравата и съня! Но на сутринта сънят се е свършил и ние биваме повикани хладнокръвно да разсъдим, да възпроизведем и да преживеем наново събудената горчивина на себеобвинението. Малтрейвърс се събуди като разкаян и нещастен човек — гризенето на съвестта бе новост за него и той чувстваше, че е извършил предателско, коварно, престъпно дело. Тази бедна девойка беше тъй невинна, тъй доверчива, тъй незащитена от никого, дори и от нейното собствено чувство за право. Той слезе долу паднал духом. Копнееше и при това се ужасяваше да се срещне с Алис… Чу стъпките й в зимната градина — спря се нерешително и най-после отиде при нея. За пръв път тя се зачерви и затрепери, и очите й отбягнаха неговите. Но когато той целуна ръката й мълчалив, тя му прошепна:

— А сега ще те напусна ли?

— Никога! — отговори Малтрейвърс разгорещен.

Лицето й така се проясни от радост, че той се успокои донякъде. Алис не познаваше гризене на съвест, при все че се чувстваше развълнувана и засрамена; тя не разбираше, че е изгубила детството си завинаги, фактически никога не мислеше за себе си. Цялата й душа беше с него — тя му възвърна с любов духа, който бе придобила от него чрез знания… И те се скитаха из градината през целия този ден, и Малтрейвърс се примири със себе си. Той беше прегрешил наистина, но може би и Алис беше страдала дотолкова, доколкото съзнаваше, че има разбиране относно неговата закрила. И любовта, която я бе въвлякла към зло, трябваше, чрез вярност и преданост, да отмахне от нея понятието за грях.

Монтен е казал: човек непрестанно се пазари със себе си! Съвестта е най-еластичното нещо в света. Днес вие можете да я прехвърлите през баирче, утре тя закрива планина.

О, колко щастливи бяха те сега — младата двойка! Дните хвърчаха като сънища. Времето минаваше, зимата минаваше и ранната пролет, с цветята си и със слънцето, беше като огледало на тяхната младост. Алис не придружаваше Малтрейвърс в разходките му из полето, понеже се страхуваше да не би да се срещне с баща си, а и той самият не обичаше каквато и да е общественост. Но за тях имаше едно малко пространство, където да се разхождат — моравката с водоскока, храстите и терасата, и Алис никога не запита дали съществува вън от това друг свят. Тя сега бе истинска ученичка, както господин Симкокс твърдеше. Тя четеше лесно и всичко на Малтрейвърс и преписваше стиховете му. Ерос и Психея винаги са съединени, и любовта отваря всичките листа на душата. Само по едно нещо Малтрейвърс беше по-малко разговорлив, отколкото някога. Той не бе успял като моралист, и считаше, че е лицемерно да проповядва това, което не върши сам. Но Алис стана по-добродушна и по-чиста — тя си бе измислила една нова молитва… и се молеше тъй редовно и тъй горещо като че ли не вършеше нищо погрешно. Но законите на небето са по-меки от тези на земята и не казват, че невежеството не изключва престъплението… Ако Алис бе съдена от тях, те едва ли биха позволили на сърцето да свидетелства против душата!