Беше дивна, сякаш омагьосана гледка — един от хубавите английски паркове в полунощ, прекъсван от долини с никога неподновявана мъхова трева, покрит с папрат и с вековни дървета, видели раждането и гледали гробовете на десетки поколения. Тия места са последната горда и меланхолична следа на Норманското рицарство и на стария романтизъм. Те винаги изглеждат тържествено мрачни за тия, които са близо до тях, като нещо, което принадлежи на някоя стара и свята крепост. Те са катедралните колони на природата с тъмния си вид, с големите си дънери и сводове от гъста шума. Но обикновено мрачността им е приятна и по-възхитителна от всичките весели морави на слънчестите склонове, облагородени по модерен вкус. Сега за Малтрейвърс всичко това беше злокобно, сянката на смъртта витаеше мъчително във всяко тъмно кътче и нейният предупредителен глас като че се чуваше във ветреца.
Колата спря наново. Една светлина мъжделееше в долния етаж и една — в горния, по-бледа от другите, идеше едва-едва откъм стаята, където спеше болният човек. Звънецът, който се намираше между бръшляна до вратата, удари остро. Тежката врата се отвори и — Малтрейвърс беше на прага. Баща му беше жив — малко по-добре — и буден. Синът беше в обятията му.
Много дни изминаха, а Алис оставаше сама. Получи на два пъти известия от Малтрейвърс. Писмата бяха къси и набързо писани. Веднъж баща му бил по-добре и имало надежда, друг път не се очаквало да преживее седмицата. Това бяха първите писма, които Алис беше някога получавала от него. Тези първи писма бяха събитие за живота й, но не радостно. Ърнест не изискваше от нея да му пише; фактически той беше почувствал отвращение да открие истинското си име и да получава писма на тайна любов в къщата, в която баща му лежеше на смъртно легло. Той би могъл да си даде адреса под друго име до някоя близка пощенска станция, където не го познаваха. Но тогава, за да получи такива писма, би трябвало да се отдели от баща си за часове. Това беше невъзможно. Тези трудности Малтрейвърс не обясни на Алис.
На нея й се видя странно, че той не пожелаваше да му пише, но какво би могла да каже и защо да го тревожи в такъв един час? Все пак колко любезно от негова страна бе да пише! Но писмата му я разочароваха и й причиняваха потоци сълзи: те бяха тъй къси — пълни с тъга — имаше малко любов в тях и „драга“ или даже „най-драга Алис“, което казано устно, беше тъй нежно, а сега изглеждаше студено върху безжизнената хартия. Ако би знаела поне мястото, където беше той, би получила известно успокоение, но тя знаеше само, че той е далеч и в тъга, при все че бе на разстояние около тридесет километра. Тя имаше усещането, че ги дели неизмеримо пространство. Обаче се успокояваше, както можеше: и се мъчеше да скъси дългия мизерен ден като свиреше всичките мелодии, които той обичаше, и като четеше всичките пасажи, които той й препоръчваше. Тя щеше да е тъй напреднала, когато той се завърнеше и как хубава щеше да изглежда градината, понеже всеки ден дърветата в нея придобиваха по една нова усмивка от напредващата пролет. О, те щяха да бъдат тъй щастливи още веднъж! Алис сега научаваше живота, който предстоеше за бъдещето и нейното младо сърце не беше знаело досега, че в това бъдеще има само един пророк: надеждата!
Малтрейвърс, напускайки вилата, забравяше, че Алис беше без пари и сега, след като видя, че престоят му надалеч ще продължи неопределено време, той изпрати една сума. Няколко сметки бяха неплатени — имаше да се дължи известна част от наема и Алис, както й беше писано, даде на старата жена банкнота, с която тя трябваше да изплати малките дългове. Вечерта, когато донесе на Алис остатъка, добрата дама изглеждаше твърде бледна и развълнувана.
— Какво има, госпожо Джонс? Да нямаш новини от него… от… от моя… от твоя господар?
— Драга госпожице, не — отговори госпожа Джонс, — как бих могла да имам? Не искам да те плаша, но е имало две разбойнически нападения в съседство с нас.
— О, слава Богу, че това е всичко! — извика Алис.
— Недей бърза да благодариш на Бога, госпожице; това е ужасна вест за две самотни жени като нас, всичките ни прозорци са до земята! Виж, когато развалях банкнотата при господин Харис, в големия колониален магазин, където всичките бедни хора правеха покупки за утре — беше събота, втората събота от заминаването на Ърнест — всички говореха за разбойничествата през миналата нощ. Те са нападнали Бети… ти познаваш ли Бети? Тя е една много почтена жена, която е прекарала много, и която пие чай с мене всяка седмица. И докато Харис ми разменяше банкнотата (моля, провери, госпожице, вярно ли е) — един грозен човек, който беше до мене, така беше втренчил погледа си в парите, щото аз бях готова да се закълна, че ще ги сграбчи, прибрах ги набързо и си излязох. Но ще повярваш ли, щом излязох на уличката, случайно погледнах назад и видях как грозният човек тичаше като луд зад мене! О, изпищях и младият Добини, който прибираше воловете си от полето, се завтече към мене, и кравите също — Бог да ги благослови! Тъй че грозният човек се спря, а аз се втурнах през вратата и се прибрах у дома. Госпожице, ами ако бъдем ограбени и избити?
Читать дальше