Едуард Литън - Бурен живот

Беше събота вечер. Всяка събота Малтрейвърс получаваше от съседния град провинциалния вестник — това бе единственото му средство за съобщаване с големия свят. Но не заради това съобщаване той винаги го сграбчваше с алчност и го поглъщаше с интерес. Бащата на Ърнест живееше в областта, в която Ърнест пребиваваше, и вестникът съдържаше новините от тази фамилиарна област в обширните си колони. Следователно, съвестта на Малтрейвърс се задоволяваше и синовното му безпокойство се успокояваше, когато прочиташе от време на време, че господин Малтрейвърс е поканил отличително общество от приятели в хубавата си къща в Лизъл Корт, или че „ловджийските кучета на господин Малтрейвърс са участвали в някой лов“, или че „господин Малтрейвърс със свойствената му щедрост е подарил двадесет лири за някаква цел…“ И сега, когато Ърнест видя очаквания вестник до кипящия самовар, го сграбчи усърдно, разкъса обвивката и отправи бързо погледа си към добре известния ъгъл, посветен на бащината му област. Първите думи, които попаднаха пред очите му, бяха следните:

„Г-н Малтрейвърс обезпокоително болен.

Съобщаваме със съжаление, че този образцов и отличителен джентълмен внезапно се е разболял в четвъртък през нощта. Докторът, който е бил незабавно повикан, е поставил диагноза подагра в стомаха — първа медицинска помощ е била повикана от Лондон.

P.S. Току-що научаваме, в отговор на запитванията ни в Лизъл Корт, че почтеният имотник е значително по-зле, но има надежда за неговото оздравяване. Капитан Малтрейвърс, по-възрастният му син и наследник, е в Лизъл Корт. Един куриер е изпратен да търси г-н Ърнест Малтрейвърс (единственият друг жив син на г-н Малтрейвърс), който вследствие на издигнатия му английски дух, се е спречкал с властите на едно потисническо управление и внезапно е изчезнал от Гьотинген, където неговите необикновени таланти са го отличили високо. Предполага се, че се намира в Париж.“

Вестникът падна на пода. Ърнест се тръшна назад върху стола и покри лицето си с ръце.

Алис мигновено скочи до него. Той я погледна и видя замисления й и уплашен поглед:

— О, Алис! — извика той горчиво и, почти изтласквайки я настрана, скочи и излезе бързо от стаята.

Тутакси цялата къща се развълнува. Градинарят, който винаги биваше дома по времето на вечеря, се завтече към града за кола. Старата жена се намираше в отчаяние за прането, тъй като първата и единствената й мисъл беше за „ризите на господаря“. Ърнест се заключи в стаята си. Алис! Бедна Алис!

След около двадесет минути пътническата кола беше на пътната врата и Ърнест, блед като смъртник, отиде в стаята, където бе оставил Алис.

Седнала на пода с фаталния вестник на скута си, тя напразно се мъчеше да научи кое бе разтревожило тъй чувствително Малтрейвърс, понеже, както казахме по-преди, не знаеше действителното му име и следователно, окото й дори не се спря върху злокобното известие.

Той взе вестника от нея, тъй като искаше повторно да го прочете — някоя малка дума за надежда или окуражаване може би му беше убягнала. И тогава Алис се хвърли на гърдите му.

— Не плачи! — каза той. — Бог знае, че имам достатъчно тъга. Баща ми е на умиране! Толкова добродушен, тъй великодушен, тъй снизсходителен! О, Боже, прости ми! Хайде, хайде, успокой се. Ще ти се обадя след един-два дни.

Той я целуна, но целувката му беше студена и принудена.

Тя чу колелата на колата да стържат камъните. Впусна се към прозореца, но възлюбленото лице не можеше да се види.

Малтрейвърс бе спуснал пердетата и се бе облегнал назад, за да намали тъгата. Още един момент и колата не се виждаше вече. А пред Алис бяха цветята, осветената от звездите моравка, игривият водоскок и пейката, на която те бяха седели тъй щастливи. Той си бе отишъл и често — о, как често Алис си припомняше неговите последни думи, които бяха изказани с отчужден тон — защото последната му прегръдка беше без любов.

Късно през нощта колата, която возеше Малтрейвърс, спря пред вратата на един парк. На Малтрейвърс му се стори, че беше минал цял век, докато селянинът се разбуди от дълбокия си сън.

— Баща ми — извика Малтрейвърс, докато вратата се отваряше със скърцане, — баща ми… по-добре ли е той? Жив ли е?

— О, благословен да бъдете, господарю Ърнест, той бе малко по-добре тази вечер.

— Слава богу! Карай… карай!

Конете галопираха и изпускаха искри по пътя, който извиваше край стара гора. Месечината беше огряла полянката и добитъкът, разбуден от съня си, се повдигна мързеливо и зазяпа дошлия по това късно време човек.