Едуард Литън - Бурен живот

Беше приятна априлска вечер през този сезон. Ставаше необикновено меко в северната област на Англия, светлите капки от един скорошен пороен дъжд блещукаха по пъпките на храстите, които отрупваха вилата на Малтрейвърс. Малкият водоскок, край който се виждаше фееричната сянка на водната лилия, прибавяше свежест към прясната зеленина на моравката. Дъждът беше придал силна сладост на въздуха, който се промъкваше през множеството виолетки и леко си играеше със златните коси на Алис, докато тя седеше край своя мълчалив любим. Те седяха на селска пейка тъкмо пред вилата и през отворения прозорец зад тях можеше да се вижда щастливата стая — с библиотеката в нея и музикалните инструменти, красноречиво говорещи за домашната поезия.

Малтрейвърс мълчеше, тъй като неговото гъвкаво и възбудено въображение се разгръщаше все по-живо.

Той не мислеше, той мечтаеше. Неговият гений си почиваше сънливо върху спокойното и приятно чувство за щастие. Неговите мисли не бяха съвършено заети с Алис, но несъзнателно тя преминаваше през тях — ако би се отделила от мястото си край него, цялото очарование би се нарушило. Но Алис, която не бе поетеса, мислеше и мислеше само за Малтрейвърс… Неговият образ беше „счупеното огледало“ на хиляди верни парченца, разпилени върху всичко любимо, което представляваше малкият свят за нея. Но те двамата си приличаха в едно — не живееха с бъдещето, чувстваха настоящото; чувството за актуалния, действителния живот, наслаждаването от преживяното време беше силно развито в тях. Такава е привилегията на крайностите на нашето съществуване — младостта и старостта. Средният живот никога не е с днешния ден, той е за утрешния ден… загрижен, кроящ планове, пълен с желания и стремящ се това предприятие да успее и онази надежда да се изпълни, когато всяка вълна от забравеното време го докарва по-близо и по-близо до края на всичко. Половината от живота ни се изпълва с копнения да бъдем всъщност по-близо до смъртта.

— Алис — каза Малтрейвърс, като се събуди най-после от мечтанието си и притегли леките й форми по-близо до себе си, — ти се наслаждаваш от настоящия час тъй добре, както и аз.

— Много повече!

— Повече? Защо?

— Защото аз мисля за теб, а ти може би не мислиш за себе си. Да, мили, мисля единствено за теб.

Малтрейвърс се усмихна, поглади красивата й коса и целуна невинното й чело. Алис се сгуши на гърдите му.

— Колко млада изглеждаш на тази светлина, Алис! — каза той нежно, като погледна надолу.

— Би ли ме обичал по-малко, ако бях стара? — попита Алис.

— Предполагам, че никога не бих те обичал така, както сега.

— При все това аз съм сигурна, че бих имала същите чувства към теб, ако ти беше… О! Колкото и стар да си…

— Как, с набръчкани страни, с парализирана глава, сива перука, и без зъби, както господин Симкокс?

— О, ти никога не можеш да бъдеш такъв! Ти винаги ще изглеждаш млад… сърцето ти винаги ще бъде на лицето ти. Тази хубава усмивка… да, ти ще бъдеш красив до край!

— Но Симкокс, при все че не е твърде приятен сега, е бил, смея да кажа, по-красив от мен, Алис и когато аз ще бъда доволен да изглеждам като него, когато остарея…

— Никога не бих повярвала, че ще бъдеш стар, защото мога да те виждам тъкмо тъй, както желая. Понякога, когато си замислен, веждите ти се намръщват и ти изглеждаш тъй строг, че потрепервам, но и при все че продължаваш да се мръщиш, изглеждаш усмихнат. Времето трябва да ме убие преди да бъдеш изменен в моя поглед.

— Сладка Алис, ти говориш красноречиво, понеже твоят говор е любов.

— Моето сърце ти говори. Да! Бих желала то да изговори всичко, което чувства. Бих желала да мога да съчинявам поезия като теб или да превръщам думите си в музика — и никога тогава не бих ти говорила по друг начин. Аз тъй много се радвах, когато учех музика, защото когато свирех, струваше ми се, че говоря с теб. Аз съм сигурна, че този, който е изобретил музиката, е направил това, защото е обичал силно и е искал да каже нещо с музиката. Казвам „който“, но струва ми се, че това е било жена. Така ли е?

— Гърците, за които ти говорих и животът на които е бил само музика, са мислели, че е бил някой Бог.

— Грешили ли са в това?

— Нашият Бог горе е любов — каза Ърнест сериозно, — но тази любов е от друго естество, нечовешко. Хайде да влезем вътре, защото започва да става студено за теб.

Беше я прегърнал през кръста, когато влизаха. Стаята ги посрещна приветливо и Алис, която не беше напълно споделила с думи сърцето си, седна до инструмента, „за да говори още за любов“ по свой начин.