Едуард Литън - Бурен живот

Макар че пътникът се стараеше да се окуражава, сърцето му биеше доста силно. Погледът му се беше заковал във вратата, през която собствениците бяха излезли, а ръката му — в масивното желязо.

Докато беше по такъв начин зает, Алис, вместо да се прибере в тясната си стая, беше отишла при баща си, който седеше до леглото, мърморейки нещо с устремен към пода поглед.

Момичето стоеше пред него и го гледаше с кръстосани ръце на гърдите.

— Тая нощ ще ми паднат най-малко двадесет лири — каза отсечено домакинът.

— Искаш да кажеш, тате, че толкова струва часовникът на господина?

Той се сепна.

— Ти мислиш — продължи Алис тихо, — ти мислиш да направиш някоя пакост на този младеж. Но няма да направиш това.

Лицето на бащата се помрачи като нощта.

— Какво? — започна той с висок глас, но тутакси обърна тона си в силно ръмжене. — Как смееш да ми говориш така? Иди си лягай! Хайде!

— Не, тате.

— Не?

— Аз няма да се помръдна от тази стая, докато не се разсъмне.

— Скоро ще видим това — каза той и изпсува.

— Само ме пипни, ще разбудя господина и ще му кажа, че…

— Какво?

Момичето се приближи до баща си, постави устните си до ухото му и прошепна:

— Че имаш намерение да го убиеш.

Той трепереше от главата до краката, затвори очи и отвори мъчително устата си за въздух.

— Алис — каза нежно. — Алис, ние все по-често умираме от глад.

— Аз, да! Но ти никога!

— Нещастнице, какви са тия думи? Ако пия твърде много понякога, страдам не по-малко като отрезнея. Иди си легни, казвам ти — не мисля да направя зло на младежа. Мислиш ли, че ще си увия сам въжето? Не, не. Отивай си! Хайде!

Лицето на Алис, което имаше досега интелигентен вид, внезапно придоби глупаво изражение.

— Сигурно, тате, ще те обесят, ако го заколиш. Не забравяй това! Лека нощ! — тя се запъти към стаичката си.

Когато остана сам, мъжът притисна силно челото си с ръка и остана така неподвижен около половин час.

„Ако това проклето момиче заспи — измърмори той най-после, като се огледа, — би могло да се извърши незабавно. Езерото е близко, дълбоко като кладенец. И аз бих могъл да кажа през деня, че момчето се е заблудило и се е удавило. То, изглежда, е чужденец тук. Трябва да има достатъчно много, за да дава половин лира за другар, който би го съпроводил няколко километра! Аз се нуждая от пари, аз се нуждая от работа!“

Докато размишляваше така, имаше усещането, че се задушава; отвори прозореца, наведе се навън — дъждът валеше отгоре му. Той затвори прозореца с проклятие, изу обущата си, промъкна се на пръсти до прага и разгледа отсрещната врата, осветена от свещта, която държеше в ръката си. Тя беше затворена. Тогава се наведе внимателно напред и се ослуша.

„Всичко е тихо — помисли си, — може би той вече спи. Ще се промъкна долу. И ако Джон Уолтър дойде тази вечер, работата ще се извърши отлично.“ Слезе тихо по стълбата. В един ъгъл, до подножието на стълбата, имаше разни неща, няколко вързопа с пръчки, и една брадва. Той грабна брадвата.

„А-ха — каза си, — тук е и големият чук на Уолтър.“ — Като се облегна на вратата, долепи окото си до една цепнатина, през която се виждаше неясно стаята, осветена от огъня.

Тъкмо по това време чужденецът счете за благоразумно да започне отстъплението си. Шумът от тихия разговор между бащата и момичето, който дочуваше отгоре, беше затихнал. Тишината изведнъж го окуражи и го направи предпазлив. Той се промъкна до външната врата, повдигна тихо преградата, но вратата бе заключена, а ключът липсваше. Не беше забелязал, че докато вечеряше, и преди подозренията му да бяха възбудени, хазяинът му, поставяйки преградата и заключвайки вратата, беше задигнал ключа. Неговите опасения се потвърдиха. Следващата му мисъл беше насочена към прозореца, кепенците лесно можеха да се премахнат, но отворът на решетката беше твърде малък, за да може той да се промъкне през него. Единственият изход бе де счупи целия прозорец — работа, която не можеше да се извърши безшумно и без риск.

Застана в отчаяно положение. Беше по природа със силни нерви, свикнал с онези опасни приключения, за които германските студенти с възхищение обичат да разказват, но неговото сърце почти го изостави в този момент. Тишината стана мъчителна за него и студената влага се появи по челото му. Докато той стоеше в нерешителност и в очакване, мъчейки се да събере мислите си, слухът му, свръхестествено изострен от страх, долови слабия глух звук от пълзящи стъпки — той чу скърцането на стълбите. Шумът измени досегашното положение, опасността се приближаваше, но ето че и присъствието на духа му се възвърна изведнъж. Той се върна бързо до огъня, сграбчи желязото, започна да разбутва огъня и да кашля високо, с което искаше да покаже, че е буден.