Едуард Литън: Бурен живот

— Хранете се, господине — каза той, — и никакви любезности: бедната Алис е честна, както преди малко казахте.

— Сигурно — отговори пътникът, като късаше със зъбите си коравите парчета хляб, — сигурно е честна. Нямах намерение да ви оскърбя, но факт е, че съм един получужденец, а в странство, знаете, човек може да каже някоя любезна дума на едно красиво момиче, без да накърни честолюбието му, или това на баща му.

— Един получужденец! Та вие говорите английски добре като мене — каза хазяинът.

Чужденецът се усмихна:

— Благодаря ви за комплимента. Това, което исках да кажа, е, че съм бил дълго в странство, фактически току-що съм се върнал от Германия.

— И се прибирате у дома?

— Да.

— Далеч ли е от тук вашият дом?

— На около тридесет километра, мисля.

— Доста млад сте, господине, за да ходите самичък.

Пътникът не отговори, но продължи непривлекателната си закуска и след това изтегли стола си до огъня. Тогава си помисли, че достатъчно е задоволил любопитството на хазяина и че последният трябва да удовлетвори сега неговото:

— Навярно работите по фабриките?

— Да, господине. Лоши времена.

— А вашата красива дъщеря?

— Наглежда къщата.

— Имате ли и други деца?

— Не, една уста, повече от моята, е това, което бих могъл да изхраня. И пак е трудно. Но вие ще искате да си починете сега? Можете да легнете на моето легло, господине, а аз да спя тук.

— По никакъв начин — каза отсечено чужденецът. — Ако обичате, сложете още малко въглища в огъня и ме оставете да си почина тук.

Хазяинът стана. Не настоя на предложението си, излезе от стаята, за да донесе още въглища. Алис продължаваше да седи в ъгъла.

— Хубаво момиче — пътникът се огледа и остана доволен, че са сами, — бих спал добре, ако можех да имам една целувка от кораловите ви устни.

Алис закри лицето си с ръце.

— Оскърбявам ли ви, като ви говоря така?

— О, не, господине.

След този отговор пътникът се приближи тихо до Алис. Изтегли нейните ръце от лицето й, а тя попита нежно:

— Имате ли много пари в себе си?

Пътникът повдигна вежди учуден:

— Защо такъв въпрос, красивото ми? Толкова скъпо ли продавате целувките си?

Алис се намръщи и отмести косата от челото си.

— Ако имате пари — каза тя шепнешком, — не казвайте на баща ми. Гледайте да се въздържите. Страх ме е… мълчете… Той идва.

Младежът се върна ма мястото си с променено настроение. Докато хазяинът влизаше, той за пръв път го разгледа по-внимателно. Слабата светлина от полуизгасваща свещ показа ясно груби, диви черти на човек, който неслучайно е неспокоен. И пътникът, като го огледа от лицето до краката, видя, че това, което умът можеше да предначертае, тялото лесно можеше да изпълни.

Пътникът се замисли натъжен. Вятърът фучеше, дъждът плискаше, през прозореца не се виждаше нито една светлина — навсякъде бе тъмно. Дали да тръгне сам? Не би ли се изложил на по-голяма опасност в това широко и пусто поле — не би ли го последвал домакинът, за да го нападне в тъмнината? Той нямаше никакво оръжие, освен една пръчка. Но в хижата имаше поне надежда — желязото, което беше до него и което служеше за бъркане на огъня. Във всеки случай, засега по-добре би било да се чака. Когато остане сам, той би могъл по всяко време да изтегли резето на вратата и да се измъкне навън незабелязан от никого.

Такова бе заключението на неговите размишления. Домакинът разбута огъня, за да го усили, и каза:

— Ще спите отлично тази нощ.

— Сигурно, доста съм преуморен; смея да кажа, че ще мине час или два преди да заспя, но когато веднъж заспя, заспивам извънредно дълбоко! — погледна го бегло пътникът.

— Хайде, Алис — каза бащата, — да оставим господина на спокойствие. Лека нощ, господине!

— Лека нощ, лека нощ! — отговори пътникът с лека прозявка.

Бащата и дъщерята излязоха през малка врата в ъгъла на стаята. Гостенинът ги слушаше, когато те се изкачваха по скърцащите стълби. След малко всичко затихна.

„Какъв глупак съм! — каза си той. — Няма ли най-после да престана да мисля, че не съм вече студент в Гьотинген, и нищо ли няма да ме отблъсне от тези пешеходни приключения? Ако не бяха големите черни очи на момичето, щях да си тръгна и да бъда в безопасност дори по това време, разбира се, ако по някаква случайност този див баща не би ме убил на пътя. При все това, ще му намеря леснината, след половин час ще бъда на полето. А до това време тук е желязото за бъркане в огъня. В най-лошия случай, ние сме един срещу един, при все че мъжагата е доста едър.“