Едуард Литън - Бурен живот

— Тръгнах да те търся, господине — каза момичето отпаднало. — Аз също избягах; никога няма да се върна при баща си, но нямам покрив да се подслоня сега.

— Бедно дете! Да не са те били задето ме спаси?

— Баща ми ме ритна на земята и ме би доста, като се върна, но това не е всичко — прибави тя с много нисък тон.

— Какво друго?

Девойката ту почервеняваше, ту побледняваше. Стисна зъбите си, закрачи по-бързо и отговори:

— Нищо, важното е, че няма да се върна вече, че съм сама сега. Какво, какво ще правя? — и започна да кърши ръце.

Пътникът се разчувства дълбоко.

— Доброто ми момиче — каза, — ти спаси живота ми и аз съм ти признателен. Ето! — той сложи няколко златни монети в шепата й. — Вземи си квартира, храна; имаш нужда тях; намери ме пак довечера, когато се мръкне, и ще можем да говорим насаме.

Алис взе парите. Гледаше го жално, докато той говореше, погледът беше тъй неподозрителен и цялото изражение на лицето й беше тъй красиво, смирено и девствено, щото, ако последните думи на пътника бяха изказани с лош умисъл, тя сигурно би избягала изплашена и посрамена.

— Бедното ми момиче — каза той развълнуван след кратка пауза, — ти си много младо и твърде, твърде красиво. В този град ще бъдеш изложено на изкушения, внимавай къде ще отидеш на квартира; имаш ли приятели тук?

— Приятели!… Какво е това приятели? — отговори Алис.

— Нямаш ли някакви роднини; някакви роднини от страна на майка си?

— Никакви.

— Знаеш ли къде да питаш за подслон?

— Не, господине, тъй като не мога да отида там, където баща ми ходи, защото ще ме намери.

— Добре, тогава потърси някой тих хотел и ела да се срещнем тази вечер на това място, половин километър вън от града, в седем часа. До тогава аз ще се помъча да направя нещо за теб. Но ти изглежда си много уморена, едва ходиш; може би ще бъде уморително за теб да дойдеш — искам да кажа, може би е по-добре да си отпочинеш по-дълго.

— О! Не, не! Ще ми бъде по-спокойно, ако те видя пак, господине.

Очите им се срещнаха и нейните не се отдръпнаха; бяха пълни със сълзи, които пронизаха душата му.

Той се обърна изведнъж и забеляза, че бяха вече предмет на любопитното наблюдение на различните пътници, които ги настигаха.

— Не забравяй! — прошепна той на момичето и закрачи така, че твърде бързо се озова в града.

Запита за най-хубавия хотел — влезе в него с вид, който показваше съзнанието за превъзходство, което принадлежи на тези, които са свикнали да купуват гостоприемството там, където то се купува и продава — и пред един силно горящ огън и една приветлива закуска той забрави всичките ужаси на миналата нощ, или по-скоро се зарадва при мисълта, че е прибавил едно ново и необикновено приключение към редицата такива, вече изпитвани от него, Ърнест Малтрейвърс.

Малтрейвърс отиде пръв на определеното място за среща. Характерът му беше почти във всяко отношение необикновено енергичен, но той не бе такъв по отношение на жените — с тях беше на моменти и, тласкан насам-нататък от какъвто и да е импулс, или от каквато и да е страст, у него се проявяваше капризът на едно диво, блуждаещо и изцяло поетично въображение. Малтрейвърс беше, полусъзнавайки това, поет, а жената беше неговата муза.

Той не бе си начертал план на поведение с девицата, с която щеше да се срещне. Не възнамеряваше да й стори никакво зло. Ако тя бе по-малко красива, той би бил еднакво признателен; нейното облекло, младостта и положението й също нямаха отношение към това, че бе избрал такъв късен час за среща.

Той пристигна на определеното място. Зимната нощ се бе вече спуснала; при ясно време се чувстваше, че въздухът е чист, звездите — светли, а дългите сенки спяха тихо и спокойно по продължение на дългия път и по побелялото поле.

Той се разхождаше бодро насам-нататък, без да мисли много за предстоящата среща, като си пееше стари немски и английски песни и като се спираше да се вглежда в мълчаливите звезди.

Най-после видя Алис да се приближава: тя пристигна със смирен и благороден вид. Сърцето му започна да тупти по-бързо; той се почувства млад и сам с красотата.

— Хубаво момиче — каза неволно и механично, — изглеждаш добре на тази светлина! Как да ти благодаря задето не си ме забравило?

Алис отпусна ръката си, за да бъде хваната от неговата, без никаква съпротива.

— Как ти е името? — попита той, като наведе лицето си към нейното.

— Алис Дарвил.

— А твоят ужасен баща… действително твой баща ли е той?