Едуард Литън - Бурен живот

Дванайсет часа след последния й миг, ние ще се срещнем но сега съм като лед и камък. Ти не можеш да ме помръднеш. Краят на нейния живот няма да бъде помрачен от гледката на кръв, от мисълта за жертвата, която той изисква. Отиди си, или прислугата ми ще те изхвърли от вратата. Твоите гърди са твърде низостни, за да дишат един и същи въздух с честни хора. Отивай си, казвам ти… Отивай си!

Въпреки че нито един мускул не трепваше по гордото лице на Малтрейвърс, въпреки че никакво намръщване не помрачаваше величественото му чело, въпреки че никакъв огън не излизаше от смелите и пълни с презрение очи, имаше царствена осанка в неговия вид, в протегнатата ръка, от гордата глава. Имаше една сила в силния и строг глас, които ужасиха и почти задушиха нещастното същество, собствените страсти на което го бяха изтощили. Цезарини се опита да отвърне с презрение на презрението, но устните му потрепериха, гласът му замря в глухи мърморения. Малтрейвърс наблюдаваше с все по-съкрушително и по-силно презрение. Засрамен и разгневен, италианецът се бореше със себе си напразно. Студените очи, които бяха заковали погледа в него, действаха като магия, против която демонът, който беше в него, не можеше да се бунтува и да се противопостави. Механично той се придвижи до вратата, обърна се и закани със стиснати юмруци на Малтрейвърс, сетне с маниакален смях избяга от апартамента.

Нито един ден не мина Малтрейвърс да не бъде край Флорънс. Идваше рано, отиваше си късно. Отново прие предишната си роля на добре възпитан любовник, без да размени нито дума с лорд Саксингъм. Тази работа беше оставена на Флорънс. Тя без съмнение я изпълняваше добре, защото лордът изглеждаше доволен, въпреки че беше сериозен и почти за първи път в живота си натъжен. Малтрейвърс никога не се връщаше към причината за техния нещастен раздор. От тази нощ нататък той не издаваше своите агонизиращи и мъчителни чувства, никога не показваше открито, че се обвинява. Не оплакваше със суетни отчаяния тяхната наближаваща раздяла. Колкото и много да му струваше, той стоически и с могъща сила се самоконтролираше. Имаше само една цел, едно желание, една надежда — да отърве последните часове на Флорънс Лейсълс от всякаква болка, да осветли и улесни преминаването й по тържествения мост от живота към смъртта. Мислите му, присъствието на духа му, грижите му, нежността му, не го напуснаха нито за момент. Те надвишаваха способностите на човека и навлизаха във всички хубави и неописуеми дребни неща, които жената приема върху себе си „в мъки и в тъги“. Сякаш се беше предал само на едно задължение и в него се чувстваше по-задължен от самата обич. Като че ли беше решил да направи така, че Флорънс да не чувства, че няма майка.

Как го обичаше Флорънс! Колко много по-хубава, признателна и силна беше тази любов, отколкото любовта в буйния и романтичен огън на първоначалната им връзка. Нейният характер, както обикновено се случва при продължителна болест, ставаше толкова по-нежен и смекчен, колкото повече се приближаваха сенките около нея. Обичаше да го кара да й чете и й говори. И нейните предишни хубави поетични мисли сега клоняха към религиозност, която действително е поезия със силни крила… Има един свят зад гроба, има живот отвъд смъртта — там те пак щяха да бъдат съединени. И Малтрейвърс, който тържествено и силно вярваше в Голямата Надежда, не пренебрегваше най-чистите и най-възвишените от всички извори на утешението.

Често в тази тиха стая, в тази блестяща къща, която се оказваше сцена на най-различни суетни и светски проекти, на флиртове и банкети, на политически срещи, министерски обеди, тези две личности, положението на които един към друг се беше тъй ненадейно и тъй странно променило, разговаряха по въпроси смели и божествени, които съчетават в една хармония небето и земята.

— Колко съм щастлива — каза един ден Флорънс. — Как издигат и ободряват твоите думи! Въпреки това никога не съм помислила да те запитам за твоята вяра по тези въпроси. В тъгата или болестта ние научаваме, че вярата е дадена като един утешител на човека — вярата, която е надежда в едно свято име — надежда, която не познава нито измама, ни смърт. А как разумно говориш за философията на вярата е действително телескопът, който направлява погледът към звездите. И над теб, Ърнест, любими мой, разбран познат от мен най-после, на теб оставям, след като си отида този приятел. Самият разбираш това, на което ме учиш, когато погледнеш не само към небето, а към цялото пространство, към всички безгранични творения, знай, че аз съм там! Защото домът на душата е там, докъдето се простират неограниченото присъствие на Бога. И какви безбройни различни съществувания, какви пътища, какви активни славни дела в други светове може да са запазени за нас, може би за да ги познаем и споделяме заедно и се изкачваме след век по-високо по стълбата на съществуванието. Защото сигурно на небето няма спиране. Там няма да лежим в непроменливо спокойствие. Движението и прогресът ще останат. Ще има усилия и задължения за нас там, горе както е имало тук, долу.