Едуард Литън - Бурен живот

— Сега името на нашия злосторник?

— Не, Ърнест, не, никога, освен ако обещаеш, че ще изоставиш намерението си, което чета в очите ти. Той се изповяда, разкая се, аз му простих и ти трябва да направиш същото!

— Името му? — повтори Малтрейвърс и лицето му, което досега беше много зачервено, стана изведнъж необикновено бледо.

— Прости му! Обещай ми!

— Името му, питам… името му! — и Малтрейвърс удари по пода с крак от ярост.

— Това добродушно ли е?… Ти ме ужасяваш… Ти ще ме убиеш! — едва издума Флорънс и потъна в канапето изтощена. Нервите й, сега тъй слаби, напълно се разстроиха от неговата буйност и тя започна да кърши ръцете си и заплака жално.

— Ти не искаш да ми кажеш името му? — каза Малтрейвърс, все така с висок, непроменен тон. — Нека бъде така. Няма да питам повече. Мога да открия сам. Бог, който наказва, ще го открие.

При тази мисъл той се успокои малко и тъй като Флорънс продължаваше да плаче, седна край нея и започна да я гали, да я успокоява и утешава, Флорънс скоро се успокои. И тогава, докато над главите им яростният скелет държеше погребалния си саван, те отново размениха клетви, и с чувства, по-силни отколкото преди, заговориха за любов.

С тежки стъпки Малтрейвърс изкачи стълбите на самотната си къща и тъжно, с едва сдържан гняв, потъна в първото кресло, което му предложи почивка.

Беше извънредно студено. По време на дългата му среща с Флорънс неговата прислужница беше отишла в Саймър Плейс, да направи някои покупки, необходими за господаря. Спалнята изглеждаше много разхвърляна, пердетата бяха спуснати, килимите бяха разместени, дори огънят не искаше да гори добре, блестеше мрачно и капризно. На масата лежаха парламентарни книжа, законопроекти, подарени книги от млади автори и разни други доказателства на вечната работа на тази безспирна машина, светът. Но всичко това не правеше впечатление на Малтрейвърс, зимният студ не изстудяваше болните му нерви.

Прислужницата му, която го обичаше, както всички други, които познаваха добре Малтрейвърс, се беше върнала от пазаруването и сега шеташе внимателно из стаята и усилваше слабия огън.

Малтрейвърс се намираше, ако може така да се каже, в един умствен застой. Неговите чувства го бяха напълно изтощили. Той чувстваше това стъписване, което обикновено идва след някой голям ужас. Най-после той беше сам и това полусъзнателно възстанови чувствата му.

Известно е, че когато някое голямо нещастие ни сполети, присъствието на когото и да е друг застава между паметта и сърцето. Премахнете натрапника и повдигнатият чук пада изведнъж пак върху наковалнята.

Той стана щом вратата се затвори след прислужницата му. Изправи се със сепване, махна шапката от главата си и започна да се разхожда из стаята.

Най-после отвори нетърпеливо прозореца, който гледаше към един балкон, построен, за да дава широка гледка от известна височина към част от парка. Ърнест излезе на балкона и изложи гърдите си на студения въздух. Неспокойното и ледено небе гледаше към побелялата градина и към приличащите на призраци клони на дърветата. Всички неща от външния свят сякаш подкрепяха мисълта му за гроба, за почивката, за увяхването на красотата. И докато стоеше така, изморен от борбата против горчивите страсти, пасивно отдал се на тях, които разяждаха сърцето му, той не чу шума от стъпките по стълбите. Нито пък знаеше, че имаше посетител в стаята, докато не почувства една ръка върху рамото си. Обръщайки се, видя тъмното лице на Кастручио Цезарини.

— Това е една тъжна нощ и един тържествен час, Малтрейвърс — каза италианецът със спокойна усмивка, — една подходяща нощ за нашата среща.

— На страна! — извика Ърнест с нетърпелив тон. — Не съм в настроение за тези подигравателни геройства!

— Да, но ти трябва да ме изслушаш до край. Аз наблюдавах твоето пристигане, броих часовете, които ти прекара с нея, последвах те до дома ти. Тъй че, аз те търся и те предизвиквам! Разкрила ли е Флорънс името на този, който те е излъгал и който я предаде на смъртта?

— Ха! — извика Малтрейвърс, пребледнявайки, и фиксирайки с очите си Цезарини. — Ти не си човека. Моите подозрения са паднали върху друг.

— Аз съм човекът. Постъпи както можеш най-отмъстително.

Едва бяха изказани думите, когато с ужасен вик Ърнест се нахвърли върху италианеца, повали го на земята и го сграбчи в ръцете си като дете. В тази лудост животът на италианеца може би висеше на косъм.

У Малтрейвърс се бореха елементи на отмъщение и разсъдък, но той се въздържа и не хвърли престъпника от страшната височина, на която се намираха. Изкушението премина. Цезарини се облегна на стената в безопасност, невредим, но едва в съзнание, чувствайки едновременно ярост и страх.