Едуард Литън - Бурен живот

Градината стана по-изкусителна от входа.

Той сериозно започна да преобръща в ума си старата алтернатива на гръцкия полубог: не беше ли по-разумно да остави сериозните цели, на които се отдаваше, да детронира августейшия, но стар идеал в сърцето си, да култивира леките неща и сладострастните дреболии на тълпата и да изпълни с рози краткото време от младостта си, което му оставаше?

Точно когато се намираше в тази нерешителна борба между враждебни принципи, Ърнест беше разбуден от следното писмо на Флорънс Лейсълс:

„Цели три дни и три безсънни нощи аз спорих със себе си — дали трябва или не трябва да ти пиша. О, Ърнест, ако бях такава, каквато съм била в здраве и гордост, можеше да се страхувам, че какъвто си великодушен, погрешно би си обяснил моя апел, но това сега е невъзможно. Нашето свързване никога не може да стане, и моите надежди се съсредоточават в една сладка и меланхолична надежда — ти да премахнеш от последните ми часове студената и черна сянка на отмъщението. Ние и двамата сме били жестоко излъгани и измамени. Преди три дни разбрах за вероломството, което е било упражнено против нас. И тогава… О, тогава аз изпитах всичкото терзание за твърде късното му откриване (твоето проклятие се изпълни, Ърнест!). Но аз имах поне един момент на гордо и пленително опиянение: Ърнест Малтрейвърс, героят на моите сънища, Богът на моето обожаване, стоеше чист и издигнат както по-рано в моите очи. Едно писмо с твоя почерк ми бе показано, изтрито и изменено. Както се разбира, аз не съм могла да открия измамата. Но би ли могъл ти да помислиш, че каквото и да е друго доказателство, думи или клевети на други, биха могли да те променят в моите очи? Тогава ти направи грешка спрямо мен. Но аз го заслужавах. Бях се обвързала да пазя тайната. Сега печатът е снет от устните ми, за да бъде поставен върху гроба ми. Ърнест, любими Ърнест, обичан докато последният дъх изгасне, докато последното туптене на моето сърце затихне! Пиши ми две думи на утешение и прошка. Ти ще повярваш на това, което съм писала, защото винаги си имал доверие в моята вярност, макар че си укорявал моите грешки. Сега съм сравнително щастлива и само една дума от теб ще ми стигне, за да бъда в блаженство. Съдбата, може би, е била милостива и към двама ни. Сега, когато в самотата разговарям смирено със сърцето си, виждам вида на тези грешки, които някога съм погрешно считала за добродетели, и чувствам, че ако сме били съединени, аз, винаги любеща те, не бих могла да създам твоето щастие, и така щях да изгубя твоята обич. Нека този, който те е направил за славни и трудни цели, ти даде сили, когато моите очи няма да могат вече да блестят над твоите успехи и плачат при твоята най-малка скръб. Ти ще вървиш по пътя на своята светла кариера. Още няколко години и споменът за мен ще остави само една следа от минал сън. Но, но… аз не мога да пиша повече. Бог да те благослови!“

Лекарят беше направил вечерната си визита. Лорд Саксингъм беше отишъл на министерска вечеря, защото животът винаги трябва да върви редом със смъртта, Флорънс Лейсълс беше сама в една стая съседна на спалнята й. Това беше стая, в която през хубавите си дни, блестящата и капризна наследница обичаше да показва фантастичните си и особени вкусове. Там тя беше свикнала да размишлява, да пише, да учи. Там беше заслепена от новия блясък на величествените мисли на Ърнест и беше разбрала най-напред романтичността на младостта, което я беше накарало да разговаря с Малтрейвърс, непознат дотогава за нея. Там тя беше изповядала на себе си, че го обича и беше преминала през уединените любовни чувства, през съмнението, надеждата, възторга, ужаса, обезкуражението до агонизиращото отчаяние! Книгите, картините, музикалните инструменти и мраморните бюстове, полузасенчени от класически пердета, и всички деликатни елегантности на женския лукс, още продължаваха да дават на стаята приветлива грация, като че ли младостта и красотата щяха да бъдат завинаги в нея.

Флорънс Лейсълс умираше, но не изцяло от тази необикновена, мистична болест на едно съкрушено сърце. Нейното здраве, винаги деликатно, беше постепенно и незабелязано подкопавано, дори преди Ърнест да й беше изповядал своята любов. В особения блясък на тези очи с големи зеници, в нежната прозрачност на този величествен растеж, опитният наблюдател много отдавна би могъл да открие семената на смъртта. В нощта, когато нейното неспокойно и възбудено сърце тъй неблагоразумно я беше накарало да излезе не добре облечена да чака Ферърс, когото беше изпратила при Малтрейвърс, в тази нощ болестта й вече беше станала сериозна. Туберкулозата грабна жертвата си. Лекарите, които се грижеха за нея, бяха най-добрите в Лондон и лорд Саксингъм беше убеден, че няма никаква опасност. Той не можеше да допусне дори мисълта, че смъртта ще вземе тъкмо госпожица Флорънс, докато имаше толкова много бедни хора по света, за които не би било неуместно да се отърват от него. Но Флорънс знаеше опасността, в която се намираше, но високият й дух не трепваше. Въпреки това, когато Цезарини, поради тежкото угризение на съвестта си, написа и изповяда цялото си участие във фаталната измама, макар и верен на обещанието си да прикрива съучастника си, тогава тя действително роптаеше срещу съдбата и копнееше да погледне още веднъж с очите на любовта и радостта в лицето на красивия свят. Но обикновено болестта на тялото дава една скрита сила и философия на душата, които здравето не познава. Бог милостиво е наредил, като обикновена съдба на умиращия, последните си дни да прекара по-леко. Всеки следващ ден смъртта изгубва лъжливия си вид на призрак, и той пада най-после в ръцете й, както изморено дете пада в обятията на майка си.