Едуард Литън - Бурен живот

С тъжно чувство Флорънс слушаше монотонното тракане на часовника, който отмерваше малкото минути, които й оставаха. С лице заровено в ръцете си, тя се наведе над малката маса до канапето, на което лежеше, и се отдаде на меланхоличните си мисли. Никакви приятели нямаше около нея, защото Флорънс никога не ги беше създала. Самотна беше нейната младост, самотни бяха и нейните последни часове.

Докато тя седеше така и мислеше, се чу трополенето на колела откъм улицата. Стаята леко се разтресе и шумът престана.

Колата спря до вратата.

Флорънс повдигна очи и си помисли: „Не, не, това не може да бъде“. Въпреки това, отпадналите й и увехнали бузи леко порозовяха, гърдите й се повдигнаха.

Последва затишие, което изглеждаше безкрайно, тя се обърна с дълбока въздишка.

В това време прислужницата влезе с многозначителен и слисан поглед.

— Извинете, госпожице… но…

— Но какво?

— Господин Малтрейвърс е дошъл и пита за вас. Господин Въртън е изпратил да ме повикат и аз казах, че госпожицата е много зле, за да може да види когото и да е, но господин Малтрейвърс не иска да му се отказва и чака сега в кабинета на лорда, като настоя да дойда при вас и да ви съобщя за неговото идване.

Гласът на госпожа Шинфилд не беше особено мек, но на Флорънс се струваше, че никога не е чувала по-хубаво красноречие. Младост, любов, красота, отново се появиха в очите й изведнъж, осветлявайки лицето й и изпълвайки тялото й с измамлива сила.

— Добре — каза тя, — нека дойде господин Малтрейвърс.

— Да дойде тук, госпожице? Боже! — нека оправя косите ви, вие сте наистина в много небрежно положение.

— Добре е, както си е, Шинфилд. Той ще извини всичко. Отивай.

Госпожа Шинфилд повдигна рамене и излезе.

След няколко минути се чуха стъпки по стълбата и вратата изскърца.

Малтрейвърс и Флорънс бяха отново сами.

Той стоеше неподвижен на прага. Тя се беше повдигнала неволно така че бяха един срещу друг. О, небеса! Пред Малтрейвърс стоеше призрак. Това лице, някога тъй красиво закръглено, сега беше изпито и бледо. Беше изчезнал величествения и пълен с блясък поглед, от който всичкия живот на гения, всичката гордост на женствеността беше светила.

Той стоеше ужасен и обезумял.

Най-после глухо изръмжаване излезе от устата му. Той се втурна напред, спусна се на колене до нея, и хващайки двете й ръце, захълца високо, обсипвайки ги с целувки. Всичкото могъщество на силната му натура беше разрушено и сега чувствата му, отдавна намиращи се в затишие, неподатливи на контрол, представляваха нещо ужасно за гледане.

— Недей… недей… да плачеш така — измърмори Флорънс, уплашена от неговата буйност, — аз съм болна, но грешката е моя… Ърнест, мой най-добър, най-нежен и едничък, как съм могла да бъда толкова безумна!… И ти ми прощаваш? Аз пак съм твоя, за малко пак съм твоя! Не, недей да скърбиш, когато съм тъй блажена!

Докато говореше, сълзите й падаха върху наведената му глава и върху ръцете му, които продължаваха още да стискат нейните.

Малтрейвърс погледна диво към лицето й и потрепери, когато я видя да се опитва да се усмихне. Той стана внезапно, хвърли се върху един стол и покри лицето си с ръце. С голямо усилие се мъчеше да се обладае. И само повдигането на гърдите му и тежкото дишане издаваха бурната борба в него.

Флорънс го загледа с горчиво и почти егоистично разкаяние, и каза:

— И този е бил човекът, който ми е изглеждал тъй устойчив към по-нежните чувства, това е било сърцето, което съм потъпкала, това е бил мъжът, в който не съм имала вяра!

Тя се приближи до него, трепереща и със слаби стъпки. Постави ръката си на рамото му, след това, обладана от любов, прехвърли ръцете си около него.

— Такава е нашата съдба… такава е моята съдба — каза Малтрейвърс най-после, събуждайки се като че ли от кошмарен сън и с глух, но спокоен глас добави: — Ние сме играчки на съдбата и тя ни е смачкала. Това е ужасно положение — да се прекара този човешки живот! Какво представляват мъдростта, добродетелта, верността към хората, вярата в Бога и всичко, което правим за нас с желание да достигнем една по-висша сфера, когато сме играчки на най-малката случайност, жертви на най-дребно мошеничество. И самото ни съществуване, почти самите ни чувства зависят от милостта на всеки предател, на всеки глупак!

Имаше нещо в гласа на Ърнест, както и в размишленията му, което изглеждаше тъй неестествено спокойно и дълбоко, щото създаде у Флорънс един много по-голям страх от този, който беше причинен от предишното му буйство. Той стана и мърморейки на себе си, тръгна насам–нататък, като че ли не чувстваше присъствието й, и наистина беше така. Най-после той се спря и я фиксира с поглед. С шепнещ и пронизващ тон каза: