Едуард Литън - Бурен живот

— Не мога да понеса това. Остави ме, мила, остави ме. Аз може да живея още, надявам се, че може, не искам да умра. Излез… излез… и ти, детето ми, излезте.

Лорд Варгрейв целуна малкото създание, увиснало на шията му, със страстна обич, и след това, предавайки я на майка й, се отпусна изтощено върху възглавницата.

Лъмли отвори вратата на лейди Варгрейв, която плачеше горчиво, след това я затвори отново внимателно и отново седна до чичо си.

Когато Лъмли Ферърс излезе от стаята на чичо си, лицето му беше по-скоро мрачно и възбудено, отколкото тъжно. Той отиде бързо в стаята, която обикновено заемаше, и прекара там няколко часа докато чичо му спеше един дълъг и хубав сън. Но майката и детето отново се върнаха в стаята на болния и останаха там.

Оставаше около час до полунощ, когато по-възрастният доктор потърси внука.

— Чичо ви пита за вас, господин Ферърс, и мисля, че е правилно, ако кажа, че последните му минути наближават, направихме всичко, което можеше да се направи.

— Напълно ли осъзнава той това?

— Да, прекарал е последните два часа в молитва. Това е едно християнско смъртно легло, господине.

— Хм! — каза Ферърс, когато последва лекаря.

Стаята беше затъмнена. Една лампа, внимателно закрита, светеше на една маса, върху която се намираше и Книгата на Живота в Смъртта. По-скоро с ужас, отколкото със скръб, изписан по лицата им, майката и детето коленичеха край леглото.

— Ела насам, Лъмли — бавно каза умиращият. — Няма друг тук, освен вас тримата, най-близките и най-драгите за мен, нали? Това е добре. Лъмли, ти знаеш всичко, моята жена знае всичко. Детето ми, дай ръката си на своя братовчед — така, сега си обещайте. Когато пораснеш, Евелин, ще знаеш, че това е последното ми желание, да бъдеш съпруга на Лъмли Ферърс. Като ти давам този ангел, Лъмли, аз изкупвам всичко, което може да е изглеждало несправедливо спрямо теб. А за теб, детето ми, осигурявам положението и почестите, до които с мъка съм се издигнал, и на които ми е забранено да се радвам. Бъди добър към нея Лъмли! Ти имаш добро и откровено сърце, нека то да бъде нейният подслон. Бог да ви благослови всичките, и Бог да ми прости. Молете се за мен. Лъмли, утре ти ще бъдеш лорд Варгрейв, и винаги (тук болнава, но изпълнена с радост усмивка премина по лицето на говорещия) ще пазиш лейди Варгрейв. Лейди… така… лейди Вар…

Думите замряха по треперещите му устни, той се обърна на другата страна, и въпреки че продължаваше да диша в разстояние на повече от час, лорд Варгрейв не проговори нито дума повече.

Болката, която Малтрейвърс почувства след раздялата с Флорънс, се оказа особено жестока и трайна. Той никога не се беше усещал влюбен в госпожица Лейсълс, но от момента, в който се беше почувствал неин официален годеник, той гледаше само на светлата страна на дарбите и качествата, и се стараеше чрез своята фантазия да се влюби в красотата, гения и нежността й. Той бе накарал и формирал своите мисли и надежди да се централизират в едно направление. Флорънс и Бъдещето бяха станали за него думи, които има еднакво значение и бяха неделимо свързани. Той почувства още по-горчиво нейните внезапни и зашеметяващи обвинения, изказани с един неокачествим език, защото те паднаха по-скоро върху неговата гордост, отколкото върху обичта му, и не можеха да бъдат променени от хилядите извинения и спомени, които една страстна любов би изобретила. Това беше едно дълбоко, остро чувство за обида, което огорчаваше цялата му натура — наранена суета, наранена гордост и наранена чест.

Малтрейвърс винаги търсеше съвършеното и възвишеното в човешкия живот. Всяко недостойно поведение караше неговия твърде претенциозен ум да негодува. Той не беше доволен от света, който ние всички трябва да изучим преди да можем да направим нашата философия практична, та дарбите ни да бъдат дотолкова плодородни в живота, доколкото той ни позволява да го изучим. Горд, самотен и необщителен, Малтрейвърс разбираше, че обикновените убежища за измъчените и разочарованите хора не са за него. Напълно потънал в селското си отшелничество, той прекарваше дните в тъжни скитания, а вечер, с отпаднал и изморен дух се отдаваше на книгите. Толкова много неща беше научил, че книгите му даваха вече съвсем малко от това, което не знаеше още. И биографиите на авторите, тези подобни на духове същества, които изглеждаха неживели друг живот, освен този на техните трайни и незагиващи мисли, затъмняваха въодушевлението, което би могъл да получи от техните страници. Тези роби на лампата и на килията на колко малко са се радвали и колко малко са живели! Осъдени на една мистериозна съдба от орисницата на света, те са изглеждали родени само за да се трудят и да създават мисли за простата тълпа. В живота те са само имена, и като имена продължават да живеят след смъртта. По това време на Малтрейвърс му правеше удоволствие да обръща любопитно очите си към тъмните и полуизгаснали философии на древността. Той сравняваше стоиците с епикурейците. Питаше се кое е по-разумно, да се затъпява болката, или да се наслаждаваме от всичко. И по една естествена реакция, която често ни се случва в живота, този човек досега тъй усърден, с активен дух и решен на велики неща, започна да копнее за сънливите удоволствия на леността.