Едуард Литън - Бурен живот

— Това ли е, което трябва да кажа на братовчедката си?

— Както искаш. А сега почакай, Лъмли Ферърс, и ме изслушай. Аз нито те обвинявам, нито те подозирам, но в този случай не мога да си обясня твоите мотиви. Ако се е случило така, че ти по някакъв начин си накарал Флорънс да повярва в разни измислици относно моята вярност и чест, ще има много да отговаряш и рано или късно ще дойде ден за разчистване на сметките между теб и мен.

— Господин Малтрейвърс, не може да има никаква разправия между нас, в която да бъде замесено хубавото име на братовчедката ми, защото в такъв случай, ние не бихме се разделили сега без подготовка за една по-враждебна среща. Аз мога да понеса сега съмненията. Аз също, макар че не съм философ, мога да прощавам. Хайде, човече, ти си разгорещен. Това е твърде естествено, но нека да се разделим като приятели. Дай си ръката.

— Ако можеш да се ръкуваш с мен, Лъмли, ти си невинен, и аз съм направил грешка спрямо теб.

Лъмли се усмихна и сърдечно стисна ръката на стария си приятел.

Когато той слезе по стълбите, Малтрейвърс го последва и тъкмо когато Лъмли извиваше към улица Кързън, колата бързо го отмина и в светлината на лампите той видя бледото и строго лице на Малтрейвърс.

Валеше слаб, пронизваш дъжд. Беше една от тези неприятни нощи, чести за Лондон към края на есента, Ферърс обаче, безчувствен към времето, вървеше бавно и замислено към къщата на своята братовчедка. До сега всичко отиваше в негова полза, макар че той беше неспокоен и смутен. Неговата съвест беше достатъчно изпитана за всякакво угризение, както от лекотата, тъй и от силата на неговата натура. И сега, когато Малтрейвърс беше премахнат, той вярваше в познанията си за човешкото сърце, и в гладката привидност на маниерите си, за да реализира най-после с ръката на госпожица Флорънс амбицията си. Той не разчиташе на нейната обич, а на нейната злоба, на нейното желание за отмъщение. „Когато една жена си въобрази, че е презряна от мъжа, когото обича, първият мъж, който се появи, трябва наистина да е много несръчен флиртовач, ако не я спечели.“ Така мислеше Ферърс, но въпреки това той беше смутен и неспокоен. Истината трябва да се каже. Способен, смел, презрителен какъвто беше, неговият дух се предаваше пред този на Малтрейвърс. Той се боеше от лъва в тази натура, разбуден справедливо. Неговият характер имаше в себе си нещо женствено, нещо безпринципно, а този на Малтрейвърс беше строг и мъжествен. Той признаваше превъзхождащото достойнство и беше препълнен от ужас при мисълта за един гняв и отмъщение, които чувстваше, че заслужава, и от които се страхуваше до смърт.

Когато постепенно обаче духът му се съвзе и придоби обичайната си гъвкавост, той дойде близо до къщата на лорд Саксингъм и веднага до един ъгъл от улицата неговата ръка беше сграбчена. За негово голямо учудване в увитата фигура той позна Флорънс Лейсълс.

— Добри небеса! — извика той. — Възможно ли е това? Ти сама из улиците, в този късен час и в такава нощ! Колко неблагоразумно!

— Не ми говори, аз съм почти луда сега. Не можех да почивам, не можех храбро да посрещна тишината, още по-малко лицето на баща ми. Не можех! Но бързо, какво каза той? Какво извинение дава? Кажи ми всичко, ще се хвана и за сламката!

— А това ли е гордата Флорънс Лейсълс?

— Не, това е унижената Флорънс Лейсълс. Аз свърших с гордостта, говори ми!

— О, каква скъпоценност е такова сърце! Как може той да го отхвърли?

— Отрича ли той?

— Той не отрича нищо. Каза, че се радва, дето е избегнал, такъв беше изразът му, една женитба, за която сърцето му не е ангажирано. Той е недостоен за теб, забрави го!

Флорънс потрепери и когато Ферърс я хвана под ръка, той усети че ръката й, която беше без ръкавица, е ледена.

— Какво ще си помислят слугите? Какво извинение можем да дадем? — каза Ферърс, когато стигнаха до вратата на къщата.

Флорънс не отговори, но докато вратата се отваряше, каза тихо:

— Аз съм зле… зле — и увисна на ръцете на Ферърс след като припадна.

Светлината блесна пред нея.

Лицата на лакеите говореха за тях с неприкрито учудване.

С голямо усилие Флорънс се съвзе, защото нейната гордост не беше още свършила, премина коридора с обикновените си горди стъпки, бавно се изкачи по широките стълби и достигна до самотата на своята стая, за да падне безчувствена на пода.

Беше хубав декемврийски следобед, когато Лъмли Ферърс излезе от дома на лорд Саксингъм. Прозорците на третия етаж бяха леко отворени. В къщата имаше болест.