Едуард Литън - Бурен живот

— Това е второ издание. Ще видите последните френски изявления.

— Благодаря ви — каза Малтрейвърс.

Учтивият човек се сепна от лаконичния отговор. В гласа, който го изказа, имаше нещо толкова тъжно и съкрушено.

Погледът на Малтрейвърс падна механично върху колоните във вестника, където видя собственото си име. Ставаше въпрос за едно негово произведение, подготвянето на което в Темпъл Гроув му беше доставило такова удоволствие с всяка страница и мисъл, и за което се беше консултирал с Флорънс. То беше неразривно свързано с нейния образ и възвеличено от светлината на нейния гений. Беше завършено много отдавна, но издаването му се отлагаше по известни съображения досега. Малтрейвърс не знаеше нищо за това публикуване. Имаше намерение след завръщането си в града да забрани отпечатването на труда. Но мислите напоследък бяха съкрушили всичко друго в сърцето му. Беше забравил за съществуването на тази книга. И сега, с всичкия блясък на авторството си, тя беше излязла на бял свят! Сега, когато се беше превърнал в неприлична подигравка над смъртното легло — какво кощунство! Имаше ужасна несвързаност между автора и човека, живота на автора и живота на човека. Очите на видимия триумф могат да бъдат тези на най-непоносимата, макар още неоткрита и неотгатната мъка. Книгата, която ни е възхищавала при написването й, може да излезе за пръв път на бял свят точно в часа, когато всички неща под слънцето са нерадостни за нас. Тази книга беше най-любимата на Ърнест. Тя беше замислена в щастлив час на голяма амбиция. Беше създадена с това желание за истина, което в ума на гения се превръща в изкуство. Колко малко в самотните часове, откраднати от съня, беше мислил за себе си и за онзи наем на работника, наричан „слава“! Как беше сънувал, че разкрива тайни, за да станат хората подобри, по-умни и по-верни на големите цели на живота! Как беше Флорънс и само Флорънс разбрала туптенето на сърцето му във всяка страница! И сега, така се случи, че за тази книга се съобщаваше във вестника, който той четеше. Това не беше само неприятелска критика, а беше силна отрова. Всичките заклинания, които можеха да го помрачат, бяха насочени срещу него. Всичката гадна жлъч на някой долен ум беше изказана. Ако авторът знаеше за ужасния удар, който сега очакваше Малтрейвърс, би било нечовешко той да не потръпне. Но, както казахме, има ужасно различие между автора и човека. Първият винаги зависи от нашето благоволение, докато за последния не знаем нищо. В такъв един час Малтрейвърс не можеше да чувства нищо от презрението на гордите умове, нищо от гнева, който суетните чувстват при подобни убождания. Не можеше да чувства нищо друго, освен едно неопределено отвращение от света, от стремежите и целите, които е преследвал тъй дълго. Но в този момент той не чувстваше дори и това. Сънуваше, но тъй като хората обикновено си припомнят сънищата, когато се събуди, неохотно погледна към предишните си стремежи и се разочарова от нищожните награди, които беше постигнал като резултат от преследването им. За пръв път, откакто отдавна отмина първата му неопитна година на авторство, се случи пак злоупотребата с него да го наскърби. Но ако тогава това беше само за момент, сега чашата се препълни и капките преляха. Голямата опорна стена от миналия му живот беше рухнала и изглежда сега всичко друго след нея се разтрошаваше.

Най-после полковник Денвърс влезе. Малтрейвърс го дръпна настрана и изведе от клуба.

— Денвърс — каза Ърнест, — времето, за което ти говорих, че ще имам нужда от твоите услуги, наближава. Нека се видим, ако е възможно, довечера.

— Непременно… Ще бъда в камарата до единайсет часа. След това ще ме намериш у дома.

— Благодаря ти.

— Не може ли тази работа да бъде уредена приятелски?

— Не. Тя е на живот и смърт.

— Все пак, имай предвид, че сега светът е станал твърде просветен за такива сражения. Гибелта на аристократично възвишената интелигенция е сигурна. Идват ужасни времена. Чисто комерчески.

— Има случаи, в които човешката природа и дълбоките й грешки са винаги по-силни от света и неговата философия. Дуелите и войните принадлежат на един и същ принцип: и двете са грешни, основават се на нестабилна почва и претекстите им са бедни. Но не е грешно за един войник да защитава отечеството си от нападение, нито за човека с човешко сърце да защитава истината и честта с живота си. Позволено ми е да убия разбойника, който ме напада за пари. Трябва ли разбойника, който откъсва от мен съкровища, които никога не могат да бъдат заменени, да ходи свободно? Това са неустойчивостите на псевдоетиката.