Едуард Литън - Бурен живот

— Древните хора — каза усмихвайки се Денвърс — са били също тъй страстни като нас, но не са си служили с дуели, скъпи ми аристократе.

— Да, защото са прибягвали до убийството! Може би — прибави Малтрейвърс, мрачно намръщен, — са вземали по-разумния, ако не по-благородния път на правосъдие. В революциите всичките закони стават невалидни. А бурните събития и силните поврати и загуби в живота са като революции за личностите. Достатъчно за това. Нямам време да се аргументирам, както правят учените. Когато се срещнем пак, ти ще разбереш всичко и ще съдиш като мен. Довиждане!

— Какво, отиваш ли си вече? Малтрейвърс, изглеждаш ми зле. Ръката ти гори, трябва да размислиш!

Малтрейвърс се усмихна, но усмивката му не приличаше на обичайната му до този миг. Поклати глава и си отиде с бързи крачки.

Три от лондонските часовници един след друг съобщиха, че часът е девет, когато една висока и строга фигура премина по улицата, водеща към къщата на Саксингъм. На едно празно място, намиращо се пет врати преди да се стигне до къщата, стоеше младеж, в лицето на когото младостта въобще беше безжизнена. Беше март, трети март — времето дори за този сърдит месец беше необикновено студено и щипеше. Навалелият сутринта сняг лежеше бял и тъжен на купчинки по улицата. Но вятърът не мируваше, виеше като ураган през пустите улички и караше лампите да блещукат. Може би тези внезапни ветрове увеличаваха грозотата на споменатия младеж. Косата му, много по-голяма от обикновено, беше разхвърляна в безредие по намръщените му, жълтеникави, хлътнали страни. Недъгавата му и тънка снага изглежда с мъка противостоеше на вятъра.

Когато високата фигура, която се отличаваше с мъжествената си структура, пропорции и величественост от тази на младежа, дойде до мястото, където улиците се пресичаха, тя се спря изведнъж.

— Ти си пак тук, Кастручио Цезарини… Това е добре — каза тихият, но звънък глас на Ърнест Малтрейвърс. — Вярвам, че срещата ни тази вечер няма да е последна.

— Питам те, господине — каза Цезарини с тон, в който гордостта се бореше с чувствата, — питам те да ми кажеш как е тя… дали знаеш… не мога да говоря…

— Твоята работа е почти свършена — отговори Малтрейвърс. — Още няколко часа и твоята жертва, защото наистина е твоя, ще разкаже разказа си пред великото съдийско място. Убиец, какъвто си ти, трепери, защото неговият час наближава!

— Тя умира, а аз не мога да я видя! Докато на теб се позволява да видиш този последен блясък на човешко съвършенство, на теб, който никога не си я обичал като мен, на теб, омразен и презрян… на теб…!

Цезарини млъкна. Гласът му замря, задавен от конвулсивното му тежко дишане.

Малтрейвърс го гледаше от височината на своята висока и горда фигура с безмилостни очи, защото беше изхвърлил съжалението от душата си.

— Престъпнико слаб! — каза той. — Чуй ме! Имал си от мен въздържаност, търпение, приятелство и нежни грижи. Когато твоите собствени глупости те потопиха в мизерия, моя беше невидимата ръка, която те измъкна от глада и от затвора. Стараех се да те спася, да те издигна и дам на жалката ти душа жаждата за чест и независимост. Изпълнителят на това желание беше Флорънс Лейсълс, а ти ни се отплати с достатъчно измамническа фалшификация, приписвайки низост на мен, свързана с агония и смърт за нея. Най-после имаш угризение на съвестта си. Ти разкри пред нея престъплението си. Една искра от мъжественост те накара да го разкриеш и пред мен. Потресен, какъвто бях в онзи момент, от осъзнаването на подлостта, която си извършил, аз обуздах лудостта, която би извадила живота от гърдите ти. Казах ти да продължаваш да живееш, докато имаше още живот в нея. Ако оздравееше, бих ти простил, но ако умре, трябва да отмъстя. Ние се обвързахме така тържествено, че след няколко часа връзката ще трябва да бъде запечатана с кръвта на единия от нас. Кастручио Цезарини, има справедливост на небето. Не се залъгвай, ще паднеш от моята ръка. Когато дойде часът, аз ще ти съобщя. Сега довиждане, няма какво повече да ти кажа.

Всяка сричка от тази реч беше изказана с пронизващата яснота, характерна за гласа, който идва от дълбочината на сърцето. Но Цезарини не разбираше нейното значение. Той хвана Малтрейвърс за ръката и се загледа в лицето му с див и заканителен блясък.

— Каза ли ми, че тя умира? — попита той. — Питам те. Защо не ми отговориш? О, да, заканваш ми се с отмъщение. Не знаеш ли, че копнея да се срещна с теб лице в лице на живот и смърт? Не ти ли казах това? Не се ли опитах да раздвижа бавната ти кръв в конфликт, от който бих излязъл със слава. Но ти мируваше като излян от мрамор. Да, въздържах се, защото за пакостта спрямо мен можех да ти простя, но за тази спрямо нея, никога! Отдръпни се от мен Малтрейвърс отдръпна ръката си от италианеца и тръгна по пътя си. Див, остър рев на отчаяние прозвуча след него и отзвуча кънтейки в ушите му, докато той крачеше по дългите тъмни и самотни стълби към смъртното легло на Флорънс Лейсълс.