Едуард Литън - Бурен живот

— О, господине, тъй много се радвам, че сте дошли! — каза някаква стара жена, бледна и трепереща. — Той се намира в такова положение!

— Да няма някаква грешка? — попита Денвърс, спирайки се. — Тук ли живее един италианец на име Цезарини?

— Да, да, бедният господин… изпратих да ви повикат тук… Казах на момчето да ви повика, казах…

— Но за кого ме мислите?

— Господине, не сте ли доктора?

Денвърс не отговори. Той имаше лошо мнение за куража и мислите на този, който би могъл да действа безчестно. И сега си помисли, че е измислено нещо, за да бъде излъган неговия приятел в отмъщението му. Така че той се отказа да действа по-нататък и, без да обърне внимание на жената, се завърна при колата.

— Да си отиваме, Малтрейвърс — каза той. — Този човек не е в положение да се среща с теб.

— Какво? — извика Малтрейвърс и се намръщи силно. Цялото му отдавна сдържано възмущение премина като огън през всичките му вени. — Нима ще трепне той от изкуплението? — Блъсна Денвърс нетърпеливо настрана, скочи от колата и се завтече нагоре по стълбите.

Денвърс го последва.

Разгорещен и разярен, Ърнест Малтрейвърс се втурна в малка и мръсна стая, от затворената врата на която през много дупки се виждаше светлината, която говореше, че Цезарини е вътре.

Очите на Цезарини, блестящи от ужасен огън, бяха първото нещо, което срещна погледа му.

Малтрейвърс застана мирно, като че ли се беше вкаменил.

— Ха, ха! — изсмя се някакъв остър и писклив глас. — Кой идва тук с дрехи, изцапани с кръв? Ти не можеш да обвиниш мен, защото моят удар не доведе до проливане на никаква кръв, той отиде право в сърцето и не разкъса никакво месо. Ние италианците, отравяме нашите жертви! Къде си ти, къде си, Малтрейвърс? Аз съм готов. Страхливецо, защо не идваш? О, да, ти си тук… Пистолетите… аз няма да се сражавам така. Аз съм едно диво животно. Искам да се разкъсаме със зъбите и ноктите си.

Сгушен в ъгъла на стаята, нещастникът беше наистина побеснял маниакално: двама души го държаха здраво. С могъщата сила на лудостта той се опитваше да ги отблъсне и постоянно се мяташе и гърчеше, и накрая успя да падне на пода безчувствен и изтощен, но двамата пак го хванаха здраво. Напрегнатите му и кървясали очи сякаш напираха да изскочат от орбитите си, пяна се събираше около устата му, черната му коса беше разровена в безпорядък, деликатните му симетрични черти бяха добили отвратителен вид. Представляваше наистина страшна гледка в този момент на среща на неприятели.

Малтрейвърс стоеше изправен, изпълнен със сила, здраве и превъзходство, готов за обмислено и разумно отмъщение. Беше човек, въоръжен със своите зрели, развити и овладени умствени способности, напълно готов за защита от нападението на всякакъв неприятел, човек веднъж въвлечен в справедлива борба, не би трепнал дори пред цяла армия. А именно тук беше неговата черна и жестока цел, отблъсната от него, трепереща като нищожество в краката му. Той почувства нищожеството на човека и на човешкия гняв — в присъствието на лудия, върху главата на когото беше паднала гръмотевицата на едно проклятие, по-голямо от това, което някога човешки гняв можеше да изкаже. В ужасното си страдание престъпникът се опитваше да победи отмъстителя.

— Да, ти! — извика пак Цезарини. — Казват ми, че тя умира, но той е край нея… отблъснете го от там… не трябва да хваща ръката й… тя не трябва да го благославя… тя е моя… ако аз съм я убил, аз съм я спасил от него… тя е моя в смъртта. Пуснете ме да вляза вътре, казвам… ще вляза вътре… ще вляза, ще я видя и после ще го удуша в краката й.

С огромно усилие той успя да се изскубне от ръцете на тези, които го държаха, и с един ужасен и радостен скок прекоси стаята и застана лице в лице с Малтрейвърс. Гордият човек пребледня и се оттегли стъпка назад.

— Това е той! Той е! — изкрещя маниакът и скочи като тигър на врата на противника си. Малтрейвърс бързо сграбчи ръката му, изви я рязко и го натисна настрани. Цезарини падна тежко на пода, ням, безчувствен и в силни конвулсии.

— Мистериозно провидение! — простена Малтрейвърс. — Ти справедливо си смъмрило смъртния, затова, че е сънувал, че може да си припише привилегията на отмъщение. Прости грешника, о, Боже, както аз му прощавам, както ти учиш това упорито сърце да прощава, както прости тя, която е с Теб, една благословена светица на небето!

Когато след няколко минути дойде лекарят, главата на ударения болен лежеше върху коляното на противника му. Ръката на Малтрейвърс беше тая, която избърса пяната от бледните устни и гласът на Малтрейвърс беше този, който се мъчеше да утешава, и сълзите на Малтрейвърс бяха тези, които падаха върху това огнено чело.