Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Заклинанието за тишина са разсея дотолкова, че оглушителни аплодисменти да изпълнят стаята.

– Врагът на Смъртта, който искаше да направи себе си и последователите си безсмъртни, който се бе заканил да победи смъртта, най-сетне я срещна. В нашето поколение имаме не един, а двама макари . Всички ученици тук допринесоха за това. Имаме истински късмет.

Хората започнаха да подсвиркват и да ръкопляскат. От другата страна на стаята Алекс Страйк намигна на Кал изпод рошавата си кестенява коса.

– Не трябва да забравяме, че макар войната да е свършила, още нямаме мир. Врагът може и да го няма, но последователите му все още са тук. Предстоят много битки и като магове от Магистериума ваша работа е да ги водите.

Този път аплодисментите бяха далеч по-приглушени. И правилно, помисли си Кал , майстор Руфъс бе прав. Дори повече, отколкото подозираше .

– Сега, Кал, Тамара, Аарън и Джаспър – каза Руфъс и се обърна към четиримата, – вдигнете гривни. В тях ще намерите нов камък – танзанит, представящ най-великите победи, спечелени за каузата на Магистериума.

Кал вдигна гривната си и я загледа. Беше вярно. На китката му блестеше синьо-лилав камък, а до него имаше друг – черен, символизиращ статута му на макар , маг, употребяващ магията на Хаоса.

Джаспър вдигна гривната си и подскочи. Внезапно стаята се изпълни с хора, които крещяха:

– Врагът е мъртъв! Врагът е мъртъв!

Само Тамара и Аарън не се присъединиха към тях. Погледнаха към Кал: Тамара с тревога, Аарън с безпокойство. Те, Джаспър и Алистър бяха единствените, които знаеха , помисли си Кал. Врагът на Смъртта бе точно толкова мъртъв, колкото и преди. Не можеш да убиеш чудовището, когато самият ти си такова.

Руфъс сведе ръце, знак, който изглежда освободи учениците от местата им. Всички хукнаха към Кал и приятелите му, започнаха да ги тупат по гърба и да питат за Врага и битката. Кал се завъртя сред морето от тела в опит да запази равновесие.

Кимия прегръщаше Тамара и плачеше. Алекс бе стиснал ръката на Аарън. А после Селия изникна пред Кал със зачервени очи, търсейки ръката му. Облекчен, той се извърна към нея. Смяташе, че поне тя ще се държи нормално.

Миг преди тя да го целуне право по устата.

Очите на Кал се ококориха. Нейните бяха затворени, докато се привеждаше към него. Останаха така за секунда. На Кал му стана ясно, че хората ги зяпат. Тамара изглеждаше смаяна, а застаналият до нея Аарън избухна в смях. Кал бе сигурен, че Аарън се смее, защото нямаше идея къде да дене ръцете си, поради което ги размахваше като пипалата на октопод.

Накрая Селия се отдръпна назад.

– Ти си герой – каза тя и очите ù засияха. – Винаги съм го знаела.

– Ъъъ – отвърна Кал. Значи това бе първата му целувка. Беше... мека?

Бузите ù пламнаха.

– Трябва да вървя – рече тя и се скри в тълпата.

– Виж, Джаспър – извика Аарън, който се появи зад Кал и го потупа по рамото. – Какъв фукльо!

В този момент Джаспър мина покрай тях, носен на рамо от Раф, докато хората викаха и пееха песни за него. Беше се ухилил до ушите.

За миг Кал също се усмихна и се почувства много по-добре. Нямаше начин Джаспър скоро да проговори, ако това означаваше, че ще трябва да се откаже от всичко, на което в момента се радваше. Тайната на Кал бе в безопасност.

– Извинявай – обърна се майстор Руфъс към Кал, – трябваш ми за един миг, освен ако не си прекалено зает.

Кал преглътна стон на унижение. Дали майстор Руфъс бе видял как Селия го целува? Дали щеше да каже нещо закачливо относно това? Кал отчаяно се надяваше да не го направи.

Майстор Руфъс го отведе до една маса в ъгъла, скрита зад камък, който я отделяше от погледите на останалите в трапезарията. На масата висок, мършав и гладко избръснат мъж ядеше от чинията си с гъби така, все едно животът му зависеше от това. Алистър.

Кал не помнеше друг родител да е бил пускан в Магистериума, при това два пъти, но обстоятелствата около баща му бяха доста необикновени.

– Много време мина, откакто за последно седях в тази трапезария – рече Алистър и отпи от зеления сок, който Кал никога не се бе осмелил да опита. – Това е лишеят на младостта ми.

– Ами добре – отвърна Кал и се запита дали веществото не е наркотично, като се има предвид начинът, по който баща му го пиеше. – Не е толкова зле след време.

– Ммм – каза Алистър, след което преглътна една последна хапка и се изправи. – Кал, няма как да остана, но майстор Руфъс се съгласи, че и двамата можем да излезем.