Холи Блек: Медната ръкавица

Кал взе от парчето пица едно резенче мазно пеперони и пъхна ръка изпод масата. Веднага усети влажния език на Пакостник. Обсебеният от Хаоса вълк буквално вдъхна храната.

- Не храни това нещо - изсумтя сърдито баща му, - някой ден ще ти отхапе цялата ръка.

Кал потупа Пакостник по главата, без да обръща внимание на баща си. В последно време Алистър не бе никак доволен от Кал. Не искаше да слуша как е изкарал в Магистериума. Бе ядосан от това, че Кал е станал чирак на майстор Руфъс, някогашния му наставник. И бе готов да си оскубе косите, когато Кал се върна вкъщи с обсебен вълк.

Кал винаги бе живял сам с баща си и с безспирните му разкази за това колко ужасно е било училището му. Същото училище, което сега Кал посещаваше въпреки отчаяните си опити да не влезе там. Кал очакваше баща му да е сърдит, задето се завърна след първата си година в Магистериума, но не бе и предполагал какво ще е чувството баща му да е толкова сърдит. Навремето се разбираха без думи. Сега всичко бе... насила.

Кал се надяваше да е само заради Магистериума, иначе другата възможност бе Алистър да знае, че Кал тайно е зъл.

Това наистина притесняваше и самия Кал. Много. Бе започнал да изготвя списък в главата си - в две колонки. Едната съдържаше причините да е истински черен лорд, а другата - причините да не е. Един черен лорд би ли изпил последната чашка кафе? Каква книга би взел от библиотеката? Това да се обличаш в черно правеше ли те черен лорд? А да не си изпереш бельото?

Най-лошото бе, че баща му вероятно правеше същото нещо, пресмятайки шанса Кал да събере необходимите точки, за да стане черен лорд, винаги когато го погледнеше.

Алистър обаче само подозираше. Нямаше как да бъде сигурен. Имаше неща, които само Кал знаеше.

Кал не можеше да спре да мисли за това, което майстор Джоузеф му бе казал. А именно, че в него, Калъм Хънт, живее душата на Врага на Смъртта. Че той е Врагът на Смъртта, предопределен да бъде зъл. Дори в уютната жълта кухня, където бе закусвал, обядвал и вечерял хиляди пъти с баща си, Кал чуваше как думите на майстора отекват в ушите му.

Душата на Калъм Хънт загина. Прокудена от собственото си тяло, тя се сви и загина. Душата на Константин Мадън обаче пусна корени и укрепна, новородена и по-силна от всякога. От тогава насам последователите му се трудят да изглежда така, че той не си е отишъл от този свят, където можеш да живееш в безопасност.

- Кал? - обърна се към него баща му, като го гледаше странно.

Не ме гледай, искаше да каже Кал, но в същото време сякаш питаше: Какво виждаш, когато ме гледаш? С Алистър режеха любимата пица на Кал - пеперони с ананас. Друг път биха си приказвали за поредното приключение на Кал в града или за това върху какъв проект работи Алистър в гаража. Сега обаче Алистър мълчеше и Кал не знаеше какво да каже. Най-добрите му приятели, Аарън и Тамара, му липсваха, но не можеше да ги спомене пред баща си, тъй като бяха част от вълшебния свят, който Алистър мразеше.

Кал слезе от стола.

- Мога ли да изляза на двора да поиграя с Пакостник?

Алистър се намръщи. Някога сладко кученце, сега той се бе превърнал в подрастващо рунтаво чудовище, заемащо голяма част от недвижимото имущество под масата. Изплезил език, вълкът погледна бащата на Кал с обсебените си от Хаоса очи. После изскимтя тихо.

- Много добре - въздъхна тежко Алистър, - но не се бави. И не се показвай пред хората. Най-добрият начин да предотвратим оплаквания от страна на съседите е да не виждат Пакостник много-много.

Пакостник скочи и ноктите му затракаха по паркета, докато вървеше към вратата. Кал се ухили. Знаеше, че привързаността към звяр, роден от Хаоса, му печели точки за черен лорд, но не съжаляваше, задето го е запазил.

Кал опита да не мисли за това, когато излезе навън. Бе топъл летен следобед. Задният двор бе обрасъл с гъста трева. Алистър не я косеше достатъчно редовно, тъй като бе от хората, които предпочитат да държат съседите настрана, вместо да ги поканят на пикник.

Кал се разведри, докато хвърляше пръчката и чакаше Пакостник да му я върне. Щеше и да тича, стига да можеше, но болният му крак пречеше да се движи бързо. Пакостник сякаш разбираше това и избягваше да се отдалечава много.

След още малко игри двамата прекосиха улицата към парка и Пакостник изтича към едни храсти. Кал провери дали има пликчета в джобовете си. Черните лордове определено не чистеха след домашните си любимци, затова отбелязваше всяка своя разходка в колонката с добри дела.