Холи Блек - Медната ръкавица

Пакостник рядко бе връзван при Алистър. Вероятно се бе уплашил. Може би бе прегризал въжето, а после се е хвърлял срещу вратата в опит да я отвори.

- Пакостник! - извика отново Кал, този път по-високо. - Пакостник, вкъщи сме си! Може да се върнеш!

Завъртя се, но вълкът не изскочи от храсталаците, нито се появи от сенките, които се бяха образували между дърветата.

Ставаше късно.

Бащата на Кал се появи зад него. Погледна срязаното въже и отворената врата, след което въздъхна и прокара ръка през сивата си коса.

- Кал - каза внимателно той, - отишъл си е. Вълкът ти е избягал.

- Откъде знаеш? - извика Кал и се завъртя към Алистър.

- Кал...

- Винаги си мразел Пакостник! - избухна Кал. - Сигурно си доволен, че го няма.

Погледът на Алистър се втвърди.

- Не се радвам на мъката ти, Кал. Но... да, вълкът не бе подходящият домашен любимец. Можеше да убие или да рани някого. Някого от приятелите ти или, да не дава Господ, теб. Надявам се да е отишъл в гората, а не в града да изяде съседите.

- Млъкни! - отвърна му Кал, макар че идеята да намери Пакостник, след като той изяде някого, му се стори успокоителна. Кал прогони мисълта от главата си, като я добави към точките на черния лорд.

Такива мисли не помагаха. Трябваше да намери Пакостник, преди да е изял когото и да е било.

- Пакостник не е наранявал никога никого - каза вместо това.

- Съжалявам, Кал - рече Алистър. За изненада на Кал, звучеше искрено. - Знам, че отдавна искаше домашен любимец. Навярно, ако те бях оставил да задържиш онзи плъх...

Отново въздъхна. Кал се запита дали досега баща му е отказвал да му взима домашни любимци, понеже черните лордове не трябва да имат такива. Черните лордове не обичаха никого, особено невинни същества като животните. Като Пакостник.

Кал се опита да си представи колко уплашен е Пакостник. Откакто Кал го намери като кутре, не бе оставал сам.

- Моля те - рече Кал, - помогни ми да намерим Пакостник.

Алистър кимна отсечено.

- Качвай се в колата. Ще го извикаме и ще обиколим бавно блока. Може да не се е отдалечил.

- Добре - съгласи се Кал. Погледна назад към гаража. Чувстваше се така, все едно изпуска нещо, все едно може да види вълка, ако се загледа достатъчно внимателно.

Но колкото и пъти да обиколиха блока, колкото и да викаха, Пакостник не се появи. Ставаше все по-тъмно и накрая се прибраха вкъщи. Алистър направи спагети за вечеря, но Кал не можа да вкуси и хапка. Накара Алистър да обещае, че на следващия ден ще изготви плакати за изгубения Пакостник, макар че според самия Алистър снимката щеше да създаде още повече проблеми.

- Обсебените от Хаоса животни не са добри домашни любимци, Калъм - каза Алистър, след като прибра неизядената вечеря на Кал. - На тях не им пука за хората. Просто не могат да обичат.

Кал не отговори, но си легна с буца в гърлото и изпълнен с чувство на ужас.

Шумно скимтене събуди Кал от неспокойния му сън. Той се надигна от леглото и грабна Мири - ножа, който винаги държеше на нощното си шкафче. Свали краката си от леглото и направи гримаса, когато те докоснаха каменния под.

- Пакостник? - прошепна той.

Сякаш чу ново изскимтяване, макар и далечно. Надникна през прозореца, но видя само покритите със сенки дървета и тъмнината.

Излезе в коридора. Вратата към спалнята на баща му бе затворена и пролуката под нея бе тъмна.

Макар че може още да е буден, не се съмняваше Кал. Понякога Алистър оставаше цяла нощ да майстори нещо в работилницата си.

- Пакостник? - прошепна отново Кал.

Никой не му отговори, но Кал целият настръхна. Чувстваше, че вълкът е наблизо, че Пакостник е притеснен и уплашен. Кал тръгна, воден от това чувство, макар да не можеше да го обясни. То го отведе към стълбите на мазето. Кал преглътна тежко, стисна Мири и започна да слиза.

Никога не бе харесвал мазето, което бе пълно със стари автомобилни части, изпотрошени мебели, куклени къщи, кукли, които трябваше да се поправят, и стари механични играчки, събуждащи се понякога за нов живот.

Жълтеникава светлина се процеди под входа и го отведе до друг от складовете на Алистър, пълен с още боклуци, които не бе успял да поправи. Кал събра смелост и закуцука към стаята, като бутна вратата.

Тя не помръдна. Баща му я бе заключил.

Сърцето на Кал бясно затупка.

Нямаше причина баща му да заключва стари, непоправени вехтории. Никаква.

- Татко? - извика Кал през вратата. Чудеше се дали по някакъв повод Алистър не е слязъл долу.

Но чу нещо съвсем различно от другата страна. Гняв, ужасен и задушаващ го, се надигна в гърдите му. Взе малкия си нож и опита да го прокара в отвора на вратата, та да избута резето.