Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Алистър погледна към Пакостник, който опитваше да се изправи на лапи и се хлъзгаше. Кал проследи погледа му и си спомни, че не съжалява за всичко.

– И аз съжалявам, Калъм – отвърна Алистър. – Сигурно много си се уплашил от това, което видя в гаража.

– Страхувах се да не нараниш Пакостник – обясни Кал.

– И само това?

– Мислех, че ще използваш Алкахеста, за да изпробваш теорията си върху мен – сви рамене Кал. – Ако бях умрял, значи наистина съм бил...

– Разбрах те – прекъсна го Алистър. – Няма нужда да казваш повече. Не искаме да ни подслушат.

– Кога започна да подозираш?

Кал видя умората, изписана върху лицето на Алистър, когато той отговори:

– Отдавна. Може би още от момента, когато напуснах пещерата.

– Защо не каза нищо? Поне на мен?

Алистър се огледа, като че се притесняваше дали елементалът не ги подслушва.

– Защо да го правя? – отвърна той. – По-добре да не знаеш, помислих си. По-добре никога да не разбереш. Но сега не може да говорим за това.

– Сърдиш ли ми се? – попита притеснен Кал.

– За станалото в мазето? – попита Алистър. – Не, сърдя се на себе си. Подозирах, че майстор Джоузеф се е свързал с теб, страх ме беше, че вече те е оплел с пипалата си. Мислех, че ако узнаеш повече, ще се изкушиш от идеята за такава сила. После започна да пише и на мен. Страх ме беше от това, което иска да направи с теб. Но забравих колко уплашен трябва да си бил ти самият.

– Мислех, че ще те нараня – рече Кал и сведе глава върху меката част от елементала. Адреналинът го напускаше и на негово място остана само умората. – Мислех, че съм зъл като...

– Добре съм – каза Алистър. – Всичко е наред, Калъм. Хората не започват войни само защото са изпуснали нервите или магията си.

Калъм не бе сигурен, че това е истина, но бе прекалено изтощен, за да спори.

– Но не трябваше да идваш до гробницата, Калъм. Знаеш, нали? Трябваше да оставиш на мен да се оправя с това. Ако Джоузеф бе успял с плана си, кой знае какво щеше да ти направи.

Алистър потрепера.

– Зная – отвърна Кал. Ако душата му се върнеше в тялото на Константин, може би спомените за Калъм щяха да изчезнат. Това , замисли се той, изглеждаше като участ, далеч по-лоша от смъртта.

Но колкото по-надалеч летяха, толкова по-изтощен се чувстваше. Спомни си начина, по който Аарън бе използвал магията на Хаоса върху Аутомотонес.

Ще притворя очи за малко , каза си той.

Събуди се, защото го размърдаха. Носеха го на ръце над скалите около Магистериума, осъзна той. Премигна и се огледа наоколо.

Утринната светлина го заслепи. Предположи, че е време за закуска. Майстор Норт и майстор Рокмапъл бяха зад него и го наблюдаваха от местата си върху огромни въздушни елементали. Изглеждаха сърдити и строги. Пакостник, Тамара, Аарън и Джаспър следваха майстор Руфъс надолу по пътя, който щеше да ги отведе към Магистериума. Алистър също ги следваше и носеше Кал по начин, по който не го бе правил, откакто Кал бе съвсем мъничък – с главата на Кал, подпряна на рамото му.

Раницата! Кал я грабна и осъзна, че баща му носи и нея на рамо. Въздъхна облекчено.

– Искаш ли да те сваля на земята? – попита Алистър с тих глас.

Кал не отговори. Част от него искаше да стъпи на несъвършените си крака. Друга част помисли, че това е последният път, когато баща му го носи.

Камъните отстъпиха място на тревисто петно зад Магистериума. Бяха пред две врати, изковани от мед. Чукалото бе направено по такъв начин, че извивките в метала изглеждаха като пламъци.

Над вратата бяха изписани думите: „Онзи, който не обича нищо, не разбира нищо“.

Кал си пое дълбоко въздух.

– Да – каза той.

Баща му го остави да стъпи на краката си и обичайната болка го прониза. Алистър му подаде раницата и Кал я метна на рамо.

– Никога не съм виждала тази врата – заяви Тамара.

– Това е входът на Асамблеята към Магистериума – отвърна майстор Руфъс. – Не съм и подозирал, че някой от вас ще има повод да я използва.

По времето, прекарано в Магистериума, Кал бе мислил много за него. В началото се боеше от училището, после го прие като дом, после като убежище от баща му, а сега вече като място, на което не бе сигурен, че има доверие.

Може би Алистър в крайна сметка бе прав. За всичко.

Майстор Руфъс потропа с гривна по портите и те се отвориха. Коридорът вътре не изглеждаше като останалите в Магистериума – с обичайните каменни стени и под. Този коридор бе направен от полирана мед. С всяка следваща крачка Кал разпознаваше символ на някой от елементите – въздух и метал, огън и вода, земя и хаос – с думи на латински, изписани под тях.