Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Майстор Джоузеф не мръдна. Държеше се, като че това не се случва. Все едно не го държат пряко волята му. Все едно Кал не го бе обезвредил. Вместо това погледна през стаята, а пламтящите му очи хванаха Кал като в капан.

– Няма нужда от това, Калъм – каза майстор Джоузеф. – Константин, аз съм твоят най-верен слуга.

– Чух да казваш това на баща ми – отвърна Кал. – И не съм Константин.

– А ти чу какво отговори баща ти. Какво бе готов да направи. Единственият ти истински дом е тук. С мен.

Кал застана до мястото, където седеше баща му. Алистър се бореше с нишките, които го бяха оплели, а ръкавицата стоеше на ръката му. Потрепера, когато видя Кал да го приближава.

– Кал! – излая той. – Стой надалеч от мен!

Кал се поколеба. Дали баща му бе уплашен? Дали мразеше Кал?

– Ще го развържем – промърмори Тамара и двамата с Джаспър отидоха да помогнат на Алистър.

– Направете каквото казва Кал. Вървете си! – извика Алистър, когато Тамара се наведе да огледа сребърната нишка, която го бе омотала. Бе вълшебна и без възли. Кал се надяваше да знае как да я развърже, понеже той нямаше идея.

– Вземете го със себе си! Никой от вас не е в безопасност, най-малкото Кал.

– Имаш предвид... най-малкото Аарън. Дай ни Алкахеста – каза Джаспър, практичен както винаги. – Дай ни го и ще си излезем заедно. – Постави ръка върху тази на Тамара. – Не го пускай, докато не ни го даде.

Фокусът на майстор Джоузеф остана върху Кал.

– Смяташ, че беше смешно? – попита той. – Главата на Верити Торес? Загадките? Ти измисли дизайна на това място, на входа. Разбира се, не нейната глава щеше да пази тогава, но импровизацията си я биваше, не мислиш ли?

На Кал не му беше смешно. Бе толкова зарадван, когато реши гатанките. Но явно го бе сторил, понеже на него му се бе струвало, че отрязаните глави са забавни.

– Дай Алкахеста на Джаспър, татко – извика Калъм, изгубил търпение.

Но Алистър извърна глава, все едно не искаше да поглежда към Кал. Притискаше Алкахеста до тялото си и се отскубна, когато Тамара опита да го докосне.

– Оставете ме! – извика той. – Махнете се оттук! Вземете Кал и макара със себе си!

Аарън застана до тялото на Константин Мадън и го загледа потресен. Кал закуцука към него. Можеше да си представи какво си мисли Аарън: че това бяха ръцете, убили Верити Торес и отнели живота на хиляда магове. Ръцете на макар . Като самият Аарън.

– Врагът загина преди тринайсет години – каза Аарън. – Как може да изглежда така, все едно изобщо не е мъртъв? Как може всички да изглеждат така?

– Мислиш ли, че това е обикновена гробница? – рече Джоузеф.

– На такава прилича – отвърна Кал. – С телата и всичко останало.

– Това беше твоята последна крепост срещу смъртта – продължи майстор Джоузеф. – Тук се научи да използваш бездната, за да пазиш телата мъртви, но недокоснати от времето. Тук спаси тялото на брат си, за да го възкресиш отново. Тук използвах магията, за да опазя твоето тяло...

– Това не е моето тяло! – изкрещя Кал. – Какво трябва да стане, за да се откажеш! Не помня нищо! Никога не съм бил тук преди! Не съм този, който искаш да бъда, и никога няма да се превърна в него!

– Години ми отне да усъвършенствам магията ти – усмихна се широко майстор Джоузеф. – Когато работихме с Хаоса заедно, зад гърба на учителя ти. Имаше навика да се ядосваш и да ми крещиш по този начин. Не съм този, който искаш да бъда. Така ми каза тогава. Върна ли душата в тялото ти, мисля, че ще си спомниш повече. Може би този живот ще ти се струва като сън. – Опита да тръгне напред, но Стенли го дръпна назад. – Но дори никога да не си спомниш нищо, не можеш да промениш природата си, Константин.

– Не го наричай така – каза Аарън с леден глас. – Хората се променят непрекъснато. А това е болно. Цялото това нещо е болно. Константин Мадън е поставил душата си в тялото на Кал, това добре. Никой не може да го промени. Остави Кал на мира. Нека мъртвите да си останат мъртви.

– Изречено от някого, който сякаш не е преживял истинска загуба – изкриви лице майстор Джоузеф.

Аарън се завъртя. Кал го бе виждал такъв само няколко пъти. Вече не бе Аарън. Бе макарът , господарят на Хаоса. Дланите му почерняха.

– Познавам загубата – рече той. – Ти не знаеш нищо за мен.

– Но познавам Констан... Кал – настоя Джоузеф. – Не искаш ли да върнеш майка си обратно, Кал. Не искаш ли тя да живее отново?

– Не смей да говориш за Сара!

Беше Алистър. Или бе разкъсал металните въжета, или Тамара и Джаспър го бяха пуснали. Каквото и да бе станало, още носеше Алкахеста.