Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

– Времето – каза тя.

Още едно изщракване.

– А сега последната – заяви Верити: – Вземи ме и ще спечелиш или изгубиш повече от всички останали. Що е то?

Настъпи тишина. Умът на Кал запрепуска. Ще спечелиш или ще изгубиш. Спечелиш или изгубиш...

Гатанките винаги бяха за нещо повече от това, което изглеждаше на пръв поглед. Любов, смърт, богатство, слава, живот. Не се чуваше нито звук, само далечното пъшкане на обсебените или дишането на самия Кал. Докато остър, но треперещ глас не разтърси тишината.

– Рискът – каза Джаспър.

Главата на Верити Торес въздъхна недоволно, а ужасните очи се затвориха. Чу се последното изщракване и вратата се отвори. Кал не можеше да види нищо освен сенки зад нея. Потрепера внезапно. Стана му по-студено, отколкото му е било през целия му досегашен живот.

Рискът.

Погледна пак към Аарън и Тамара, пое си дълбоко въздух и мина през прага.

Гробницата бе слабо осветена от камъните по стената, които напомниха на Кал за светещите скали в Магистериума. Избра коридор, който водеше към нещо, наподобяващо пет зали.

Обърна се назад и погледна към събралите се ужасни, взиращи се фигури с въртящи се очи. Лидерът им спря погледа си на Кал.

– Останете тук, деца на Хаоса – опита се да каже с твърд глас Кал. – Ще се върна.

Сведоха глава като един. Кал с тревога видя, че и Пакостник е сред тях. Вълкът му също бе свел глава. Заля го вълна от тъга. Дали Пакостник не бе останал с него само защото бе принуден да го направи? Защото е създаден така? Идеята бе прекалено тежка за Кал.

– Кал? – извика Тамара. Бе минала половината път по коридора, следвана от Аарън и Джаспър. – Трябва да видиш това.

Той погледна назад към армията. Дали не се държеше глупаво, задето не извика поне един от тях да го защити? Посочи водача.

– Освен теб. Ти ела с мен.

Опита се да избута Пакостник от мислите си и закуцука в мавзолея. Лидерът на обсебените го последва, а Кал видя как вратите се затварят внимателно зад него и блокират остатъка от света.

Водачът се завъртя и погледна изпитателно към Кал в очакване на инструкции.

– Трябва да ме последваш – каза Кал. – Защити ме, ако някой опита да ме нарани.

Водачът кимна.

– Имаш ли си име?

Обсебеният поклати глава.

– Добре – рече Кал, – ще те наричам Стенли. Странно е да нямаш име.

Стенли не реагира, затова Кал се обърна и слезе надолу по коридора. Мина половината път, когато Тамара отново извика името му.

– Кал! Трябва да дойдеш и да видиш това!

Кал изтича да я настигне. Намери я с Аарън и Джаспър, скрита пред една ниша. Когато двамата със Стенли приближиха, се изместиха, за да разкрият гледката пред Кал. В нишата имаше мраморна плоча... а върху нея лежеше мъртво момче с тъмнокафява коса. Очите му бяха затворени, а ръцете изпънати до тялото. Тялото му бе отлично запазено, но бе очевидно мъртво. Кожата му бе побеляла като восък, а гърдите му нито се издигаха, нито спадаха. Все едно някой го е облякъл в бели погребални дрехи, но още носеше гривната, отбелязваща, че е студент в Медната година.

Зад него на стената бе изписано името му. Джерико Мадън. До тялото имаше асортимент от странни предмети. Парцалива завивка стоеше до купчина тетрадки и прашни томове, малка светеща топка, почти изчерпала заряда си, златен нож и пръстен, на който бе отбелязан знак. Кал обаче не го разпозна.

– Разбира се – прошепна Тамара. – Врагът на Смъртта не би построил гроб за себе си. Не е смятал, че ще умре. Построил го е за брат си. Това са даровете за погребението.

Аарън гледаше втрещен, а Кал не можа да отговори. Почувства как нещо в него се пречупва, копнеж към някого, който се бе надявал да изпита, когато видя отпечатъка на майка си в Коридора на Завършилите. Връзка с любовта, семейството и миналото. Не можеше да спре да гледа към момчето на плочата и да си спомня историите, които бе чул. Това бе братът, който Константин искаше да възкреси и чиято загуба го бе накарала да експериментира с бездната и да създаде обсебените; братът, чиято смърт го бе направила Враг на самата смърт.

Кал се запита дали ще обича някого толкова много, че да изостави всичко заради него, да е готов да изгори света, за да си го върне.

– Били са толкова млади – каза Аарън. – Джерико е бил на нашата възраст. Верити – съвсем малко по-голяма. Константин на двайсет и няколко, не повече.

Ала Войната на Маговете ги бе погълнала като огън. Бе ужасно да го мисли, но в същото време Кал не бе чувал никой да изрича името на Константин с такова състрадание.