Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

– Съм него – довърши Кал. Не бе нещо ново, само поредното отвратително доказателство. – Толкова съм зловещ, че ми става зловещо от самия мен – промърмори той.

– Господарю, гробницата ви очаква! – каза водачът.

Очевидно очакваше Кал да го последва до огромния мавзолей и да влезе вътре. А Кал трябваше да го направи. Това беше целта им. Там майстор Джоузеф щеше да срещне Алистър.

Кал изправи рамене и се отправи към вратата. Пакостник се затича до него. Очевидно се чувстваше добре. Зад Пакостник тръгнаха Аарън, Тамара и Джаспър.

– О, Божичко – произнесе Тамара с ужасен глас.

Отне му миг, за да разбере на какво реагира. Това, което бе възприел като чукало във формата на глава, бе истинска, отсечена човешка глава, закачена на вратата като еленова.

Бе на момиче, което не изглеждаше много по-възрастно от останалите. Момиче, което явно бе убито наскоро, тъй като почти нямаше вид на мъртво, ако не бе фактът, че кожата в основата на врата бе грубо разкъсана. Махагоновата ù коса, развята от вятъра, се вееше около странно познатото ù лице.

Сълзи потекоха от очите на Тамара и се стекоха по бузите ù. Тя ги избърса с опакото на ръката си, но иначе не изглеждаше да забелязва, че падат.

– Не може да бъде – каза тя и приближи вратата.

Кал чувстваше, че сякаш е виждал лицето на момичето и преди. Но къде?

Може би на тържеството у семейство Раджави? Може би бе приятелка на Тамара? Но защо щяха да поставят главата ù тук като някакъв трофей?

– Верити Торес – рече Джаспър толкова тихо, че прозвуча като шепот. – Така и не намерили тялото ù.

Кал се смая от това колко изгубен изглежда Аарън, треперещ в тънката си риза. Загледан в макара , загинал в битката за Магистериума. Ако бе живял поколение по-рано, това можеше да е той и главата му щеше да е закачена като ужасно предупреждение.

– Не – премигна Аарън, все едно можеше да накара гледката пред очите му да изчезне. – Не е възможно да е тя. Не е възможно.

Кал се чувстваше така, сякаш ще повърне.

Тогава очите на главата се отвориха и разкриха млечнобели кълба без зеници и ириси.

Тамара извика, а Джаспър постави ръка върху устата ù.

Мъртвите устни се раздвижиха и от тях излязоха следните думи:

– Тъй както името ми означава истината, ви уверявам, че аз съм всичко, което е останало от Верити Торес. Тук спят мъртвите и мъртви бдят над тях. Желаете ли вход, ще ви задам три гатанки. Отговорите ли вярно, ще влезете вътре.

Кал погледна безпомощно към другите. Надяваше се фактът, че е Константин Мадън, да им позволи да влязат в сградата, но главата на Верити Торес явно не го разпознаваше.

– Гатанки – каза с треперещ глас Тамара, – добре. Можем да отговорим на гатанките.

– Как наричате онуй, що не е зад вас? – попита момичето със странен глас, който не съответстваше на начина, по който се движеше устата му.

– Това не е смешно, шегата е неуместна – рече Кал.

– За какво говориш? Какъв е отговорът? Отпред? – попита Аарън.

– Напред[6] – отвърна Тамара, която изглеждаше още по-ядосана. – Схващаш ли?

Верити Торес се изсмя подигравателно. Смехът обаче не стигна до очите ù, които останаха бели и празни.

– Кой ти стори това? – попита внезапно Аарън. – Кой?

– Трябва да е бил майстор Джоузеф – отвърна Тамара. – Константин вече е бил напуснал бойното поле. Бил е в пещерите на Студеното клане...

– ... зает да краде телата на останалите – прекъсна я Джаспър. Още докато изговаряше думите, Кал бе облекчен, че Константин Мадън нямаше как да е свършил това. Бе прекалено зает да се преражда в Калъм. Разбира се, бе сторил други ужасни неща, но не и това.

– Това не беше истинска гатанка – обяви главата, като пренебрегна въпроса на Аарън, – а само упражнение.

– Трябва да се махнем от това място – каза Джаспър, заеквайки от ужас. – Да вървим.

– Да вървим къде? – настоя Аарън. – Зад нас има стотици обсебени – добави и изправи рамене. – Питай.

– Значи започваме – рече Верити. – Какво има начало, но не и край, ала слага край на всичко.

– Смъртта – отвърна Кал. Тази гатанка бе лесна и той бе доволен. Да си добър в гатанките, не бе в списъка на черните лордове.

Чу се изщракване и едно от резетата на вратата се плъзна назад.

– А сега и втората гатанка. Тя е следната: ще те изтощя, но ще скърбиш, щом отлетя. Можеш да ме убиеш, ала никога не ще умра.

Самият Враг , помисли си Кал, но това не е добър отговор, нали?

Размениха погледи. Този път отговори Тамара.