Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Нищо не се случи. Воините с мъртви очи продължиха напред. Не бяха бързи, но вървяха неумолимо към Джаспър, който отказваше да отстъпи. Огънят в ръката му все още гореше, а погледът му бе на човек, решен да умре в битка. Не приличаше на онзи Джаспър, който се бе оплаквал по време на цялото пътуване и бе мрънкал за една драскотина. Този Джаспър изглеждаше безстрашен.

Но Кал знаеше, че това няма да му помогне. Колкото и безстрашен да беше, не можеше да спре стотици обсебени.

Кал бе ужасен, когато му се подчиниха, сега се ужаси, че не го слушат.

– Спрете! – изкрещя той и гласът му отекна във въздуха. – Вие, които сте родени от бездната на Хаоса, спрете! Заповядвам ви!

Те спряха. Джаспър се бе задъхал, а Тамара бе застанала до него. Светлината блестеше в дланта ù. Аарън също бе отишъл до тях. Сърцето му прескочи един удар.

Приятелите му бяха застанали срещу него.

– Не знаех – каза Кал и чу молбата в собствения си глас. – Когато се върнах в Магистериума, просто не знаех.

Всички го загледаха. Накрая проговори Тамара:

– Вярвам ти, Кал.

Кал преглътна и продължи.

– През по-голямата част от времето ми се струваше невъзможно. Никога не съм искал да нараня някого. Но Джаспър, ако ми посегнеш, обсебените ще те убият. Не знам дали мога да ги спра.

– И кога научи? – настоя Аарън. – Кога разбра кой си? Какъв си?

– На боулинга миналата година – отговори Кал. – Майстор Джоузеф ми каза, ала аз не исках да му повярвам. Татко обаче винаги е подозирал.

– Затова избухна така, когато не те изхвърлиха от Магистериума – обади се Джаспър. – Знаел е, че си зъл. Знаел е, че си чудовище.

Кал потрепера.

– Затова е искал майстор Руфъс да окове магията ти – добави Аарън.

Кал не осъзнаваше колко му се е искало Аарън да възрази на Джаспър, докато той не пропусна да го направи.

– Вижте, тук е частта, която не можех да обясня, понеже в нея нямаше никакъв смисъл преди това. Баща ми не иска да нарани Аарън с Алкахеста. Иска да го използва, за да поправи мен.

– Да те поправи? – попита Джаспър – Трябва да те убие.

– Може би – съгласи се Кал, – но той определено не заслужава да умре за това.

– В такъв случай какво искаш, Кал? – попита Аарън.

– Същото, което винаги съм искал! – извика Кал. – Да намеря Алкахеста и да го върна на Колегиума! Да спася баща си! Да не крия повече отвратителни тайни!

– Но не искаш да победиш Врага на Смъртта – рече Джаспър.

– Аз съм Врагът на Смъртта! – извика Кал. – Вече сме победили Врага! Аз съм на ваша страна!

– Сериозно? – поклати глава Джаспър. – Значи, ако искам да си тръгна, няма да наредиш на обсебените да ме спрат?

Кал се поколеба за известно време. Тамара и Аарън го гледаха. Накрая Кал каза.

– Не, ще те спра.

– Така си и мислех.

– Прекалено близо сме до края – опита да обясни Кал. – До баща ми. Той все още притежава Алкахеста и ще го даде на майстор Джоузеф. Но майсторът няма да го използва, за да ме убие. Той ме иска жив. Ще убие баща ми, ще убие Аарън. Кой знае какво ще направи после. Трябва да приключим с това.

Той ги загледа. Искаше му се да го разберат. След един много дълъг момент Тамара кимна леко.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

Кал се обърна към обсебения:

– Отведи ни при майстор Джоузеф – нареди той. – Отведи ни там, не наранявай никого, не предупреждавай, че идваме.

Обсебените тръгнаха напред и обградиха Кал. Аарън, Тамара и Джаспър бяха подкарани напред като стадо. Вървяха по тесен път, обкръжени от подобни на трупове тела. Кал си спомни рисунките на разделящото се Червено море. Нямаше накъде да идат освен в посоката, в която искаха родените в Хаоса. А темпото определяха те.

Маршируваха в тъмната гора, потънали в мъртвешка тишина, стъпвайки върху боровите иглички. Пакостник вървеше щастлив подире им, забързан за вкъщи с останалите от вида си. С всяка крачка Кал усещаше как потъва в ужасна самота. След това нямаше как да се върне в Магистериума. Нямаше да има повече приятели, нямаше да учи при майстор Руфъс, да яде лишеи в трапезарията, да играе със Селия в галерията. Поне Пакостник можеше да дойде с него, макар Кал да не знаеше къде могат да идат.

Вървяха дълго време, толкова, че Кал усети ужасна болка в крака. Усети как забавя ход и множеството обсебени намалява темпото, за да не го остави зад себе си.

Все пак той определяше ритъма.

Аарън застана до него.

– А щеше да си моя противотежест – каза той. Чак сега когато го изговори в минало време, Кал усети колко е искал да го направи.