Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

– Направи ни пещера от мръсотия! – възкликна Джаспър. – Хм.

Потната коса на Аарън бе залепнала за челото му. Когато погледна към Джаспър, Кал помисли, че сериозно се чуди дали да не го запрати в бездната.

– Нека си починем, Кал, знам, че бързаш да стигнем до Алистър, но всички сме уморени. Тази въздушна магия ни изцеди – каза Тамара.

Наистина изглеждаше малко посивяла, както и Джаспър.

– Да се скрием, докато не възвърнем силите си.

Кал искаше да възрази, но не можа. Бе прекалено уморен. Изпълзя до пещерата и падна на земята. Щеше му се да се завие с нещо... това бе последната му мисъл, преди да заспи така бързо, все едно са го ударили по главата.

Когато се събуди, слънцето залязваше в оранжев блясък. Тамара дремеше до него, заровила ръка в козината на Пакостник. От другата ù страна Аарън се въртеше със затворени очи. Джаспър също бе заспал, свил якето си на възглавница под главата.

Кал чу шумолене пред пещерата. Запита се дали не е някакво животно. Докато ровеше в торбата си, намери полуизядена вафла и набързо я довърши. Не бе сигурен колко време е почивал, но се чувстваше по-буден от самото начало на мисията. Обзе го странно спокойствие.

Трябва да ги оставя , помисли си той.

Бяха стигнали достатъчно далеч. Никога не бе имал такива приятели, готови да рискуват всичко, за да му помогнат. Не искаше да им се отплати, като ги отведе към гибел.

Но тогава Кал чу ново шумолене, този път по-близо. Не прозвуча като животно, а като стадо, което се движеше тихо и бавно през храстите.

Кал бързо преосмисли плана си.

– Тамара, събуди се – прошепна той и я мушна с крака си, – навън има нещо.

Тя се завъртя и отвори очи.

– Хм?

– Навън – повтори бавно той. – Нещо.

Тя мушна Аарън, а той събуди Джаспър. И двамата започнаха да се прозяват и да охкат, задето са ги събудили.

– Нищо не чувам – оплака се Джаспър.

– Да проверим – прошепна Аарън. – Хайде.

– А ако са маговете? – попита тихо Тамара. – Не може ли да се свием?

– Ако дойдат тук, няма да има къде да избягаме – поклати глава Кал. – Буквално ще сме опрени до стената.

Никой не отрече това. Взеха си нещата, дръпнаха Пакостник и излязоха от пещерата. Нощта се спускаше.

– Ти си полудял, навън няма нищо – каза Джаспър.

Но после всички го чуха – шумолене, което се носеше отвсякъде.

– Сигурно маговете са ни намерили – рече Аарън. – Може би ще успеем...

Но не маг излезе пред тях, а човек, обсебен от Хаоса, с безизразно лице и очи, които се въртяха с цветовете на калейдоскоп, докато се взираха в тях. Бе огромен и облечен с дрипави черни дрехи. Когато го погледна по-внимателно, Кал осъзна, че това са останките от униформа. Разкъсана, кална и окървавена униформа.

Над сърцето му имаше емблема, но в сумрака Кал не можа да я разчете.

Джаспър бе побелял като платно. Никога не бе виждал обсебен преди, осъзна Кал.

Кал нямаше време да се ужаси, тъй като отляво се появи още един. Завъртя се, стиснал Мири в ръка, когато трети се показа из храсталаците отдясно. А после четвърти, пети, шести, всичките бледи и с хлътнали очи. Тълпа обсебени, които идваха от всички страни.

Армията на Врага ги превъзхождаше.

– К-какво ще правим? – простена Джаспър. Бе сграбчил една пръчка от гората и я размахваше. Тамара оформяше огнена топка между ръцете си. Не трепереха, ала на лицето ù бе изписана паника.

– Зад мен – нареди Аарън. – Всичките.

Джаспър застана бързо зад него. Тамара още изработваше топката си, но вече бе зад Аарън. Повечето обсебени се бяха събрали в далечния край на поляната и ги гледаха с въртящи се очи. Мълчанието им бе зловещо.

– Няма – каза Кал. Не се страхуваше. Не знаеше защо. – Не можеш. Аз съм твоята противотежест и знам, че не си отпочинал достатъчно. Скоро използва магията на Хаоса. Прекалено рано е да я ползваш отново.

– Трябва да опитам – стисна челюсти Аарън.

– Прекалено много са – възрази Кал, когато армията тръгна към тях. – Хаосът ще те погълне.

– Ще ги взема със себе си – каза мрачно Аарън. – По-добре така, отколкото с Алкахеста, нали?

– Аарън...

– Съжалявам – изрече Аарън и изтича към тях, стъпвайки по боровите иглички. Тамара вдигна очи от огнената топка и извика:

– Аарън, наведи се!

Той се приведе, а тя метна огнената топка, която прелетя над главата на Аарън, приземи се сред обсебените и избухна. Някои от тях пламнаха, но въпреки това продължиха напред. Израженията на лицата им не се промениха, дори на тези, които паднаха в пламъци.